Том Клэнси - Дълг на честта

— Да се подготвим, преди да е дошъл, а? — предложи Динг, вече по-напрегнат, което малко му личеше. Четиримата мъже до камиона просто си седяха, дъвчеха трева и зяпаха, облегнали пушките на краката си, а тежката картечница в задната част на камиона засега бе забравена. Те бяха предният защитен пост на генерала.

Кларк поклати глава.

— Загуба на време.

— По дяволите, тук сме от шест седмици. — И всичко заради една среща. Е, тези неща ставаха така, нали?

— Имам нужда да сваля два-три килограма, като се поизпотя — отговори Кларк също с напрегната усмивка. „Може би повече от три“ — поправи се той. — За тези работи е нужно време, за да се получат добре.

— Чудя се как ли се справя Патси в колежа — промърмори Динг, докато следващите струйки прах се приближаваха.

Кларк не отвърна. Беше малко непристойно, че собствената му дъщеря намираше партньора му за екзотичен, интересен и… чаровен, призна си той. Макар Динг всъщност да бе по-нисък от дъщеря му (Патси наследи високата си и дългокрака майка) и да имаше несъмнено пъстро минало, Джон трябваше да признае, че Чавес полагаше всички усилия да постигне нещо, което съдбата се бе опитала всячески да му откаже. Младежът сега беше на тридесет и една. Младеж ли? С десет години по-стар от момиченцето му, Патриша Дорис Кларк. Можеше да спомене, че животът им е доста кофти с тези акции, обаче Динг би отговорил, че не той взима решенията, и щеше да е прав. Санди обаче беше видяла нещата другояче.

Мисълта, от която не можеше да се отърве, бе, че неговата Патриша, детето му, можеше да води сексуален живот с… Динг. Бащата у него намираше мисълта за смущаваща, ала другата му половина трябваше да признае, че и той някога е бил млад. Реши, че дъщерите са божието отмъщение за мъжа: живееш в смъртен страх, че те могат случайно да срещнат някого като… теб самия на тяхната възраст. В случая с Патси въпросната прилика беше твърде поразителна, за да се приеме лесно.

— Съсредоточи се върху мисията, Динг.

— Слушам, господин К.

Кларк нямаше нужда да се обръща. Представяше си усмивката, която сигурно се бе лепнала на лицето на партньора му. Почти я усети и как се изпарява, когато в треперещия въздух се появиха още стълбове прах.

— Ще те пипнем, гадино! — прошепна Динг, с което се върна към задачата и надяна пак професионалната си маска. Не беше само заради мъртвите американски войници. Хора като Корп унищожават всичко, до което се допрат, а тази част от света се нуждаеше от възможност за бъдеще. Тази възможност можеше да им се даде преди две години, ако президентът бе послушал своите оперативни началници вместо ООН. Е, изглежда, поне си взимаше поука, което не е лошо за един президент.

Слънцето сега бе по-ниско, почти изчезваше и температурите се понижаваха. Още камиони. Не прекалено много, надяваха се. Чавес отмести очи към четиримата мъже на стотина метра от тях. Те си разменяха по няколко думи с леко въодушевление, размекнати от наркотика. При нормални обстоятелства би било опасно да се навъртат около затъпели от тревата хора с огнестрелни оръжия, но тази вечер опасността се обръщаше, както се случва понякога. Вторият камион вече се виждаше ясно и продължаваше да се приближава. Двамата служители на ЦРУ слязоха от джипа, за да се протегнат и да поздравят, разбира се, внимателно новите посетители.

Личният охранителен отряд на генерала, съставен от елитни „полицаи“, не беше по-добър от пристигналите досега, въпреки че наистина някои от тях носеха ризите си разкопчани. Първият, който се приближи към тях, миришеше на уиски, вероятно задигнато от личните запаси на генерала. Това бе оскърбление за исляма, ала същото важеше и за внасянето на наркотици. Едно от качествата на саудитските араби, на които Кларк се възхищаваше, бе директният и експедитивен метод за третиране на тази категория престъпници.

— Здрасти. — Кларк му се усмихна. — Аз съм Джон Кларк. Това е господин Чавес. Чакаме генерала, както ни казахте.

— Какво носите? — попита „полицаят“ и го изненада с познанията си по английски. Джон повдигна чантата си със скални мостри, а Динг показа комплекта си електронни инструменти. След бегла проверка на джипа им бе спестено дори щателното претърсване — една приятна изненада.

После пристигна Корп с най-надеждния си охранителен отряд, ако можеше да се нарече така. Бяха в руски джип от типа УАЗ. Всъщност „генералът“ се возеше в мерцедес, принадлежал някога на правителствен бюрократ, преди правителството на родината му да се разпадне. Беше виждал и по-добри времена, но при все това бе вероятно най-хубавият автомобил в страната. Корп носеше най-хубавите си неделни дрехи: камуфлажна риза с нещо като отличителни знаци на еполетите, извадена над габардинените панталони, и ботуши, които бяха лъскани някъде през последната седмица. Сега слънцето бе точно под хоризонта. Мракът щеше да падне бързо, а поради тънкия атмосферен слой над откритата пустиня дори сега се виждаха множество звезди.