Том Клэнси: Дълг на честта

Вечерята беше изискана, сервирана в огромната трапезария с висок таван под звуците на пиано, цигулка и откъслечния звън на кристал. Разговорите на масата бяха обикновени или на Джак така му се струваше, докато отпиваше от виното и се бореше с основното ястие. Сали и малкият Джак се справяха добре в училище, а Катлийн щеше да навърши две годинки след месец, както си щапуркаше около къщата на „Перегрийн Клиф“ — властната и нападателна кукличка на татко и ужасът за дневните ясли. Роби и Сиси, бездетни въпреки всичките си опити, играеха ролята на леля и чичо на триото Райън и се гордееха толкова с челядта, колкото Джак и Кати. Помисли си, че има нещо тъжно в цялата работа, ала такъв им бил късметът. Питаше се дали Сиси още плаче за това, когато е сама в леглото, а Роби е някъде по работа. Джак никога не бе имал брат, но чувстваше приятеля си по-близък и от брат и смяташе, че той заслужава по-добра съдба. Сиси пък беше просто ангел.

— Чудя се как вървят нещата в службата.

— Вероятно замислят план за нахлуването в Бангладеш — включи се Джак отново в разговора и вдигна глава.

— Това беше миналата седмица — възрази Джексън ухилен.

— Как ли се справят без нас? — почуди се Кати на глас, като вероятно се безпокоеше за някой пациент.

— Е, за мен концертният сезон започва чак другия месец — отбеляза Сиси.

— Ммм — отвърна Райън и пак заби поглед в чинията си, като се чудеше как ще съобщи новината.

— Джак, вече зная — рече Кати най-сетне. — Не можеш да го скриеш.

— Кой…

— Тя попита къде си — обади се Роби оттатък масата. — Един морски офицер не може да лъже.

— Мислеше, че ще съм бясна, а? — попита Кати мъжа си.

— Да.

— Не го знаете какъв е — обърна се тя към другите. — Всяка сутрин си взима вестника и мърмори. Всяка вечер пуска новините и мърмори. Всяка неделя гледа интервюта и мърмори. Джак — каза Кати тихо, — смяташ ли, че някога бих могла да се откажа от хирургията?

— Вероятно не, ама не е същото…

— Не, не е, но за теб е същото. Кога започваш? — попита Каролайн Райън.

Веднъж Джак бе чул по радиото, че един университет някъде в Средния запад има апаратура, предназначена за влизане в торнадо. Всяка пролет дипломирани студенти и един-двама професори заграждали с колчета обещаваща ивица земя и при засичането на торнадо се опитвали да инсталират комплекта апарати, наречен „Тото“ (че как иначе?), право на пътя на връхлитащата буря. Досега не бяха успели. „Вероятно просто не са избрали подходящо място“ — помисли си Райън, докато гледаше през прозореца към голите дървета на парка „Лафайет“. В кабинета на президентския съветник по националната сигурност несъмнено върлуваха достатъчно циклони за всеки вкус и за съжаление в него се влизаше много по-лесно.

— Знаеш ли — каза Райън и се облегна, — би трябвало да е много по-просто. — „И си мислех, че ще е“ — не допълни той.

— Преди в света имаше правила — изтъкна Скот Адлер. — Сега няма.

— Как се справя президентът, Скот?

— Сериозно ли искаш истината? — попита Адлер, с което искаше да каже: „Намираме се в Белия дом, забрави ли?“ Питаше се дали тази стая наистина се подслушваше. — Оплескахме работата с корейците, ама извадихме късмет. Слава богу, че не забъркахме чак такава каша в Югославия, защото там не може да се разчита на никакъв късмет. Не се справяме много добре с Русия. Целият африкански континент е една каша. Май единственото, което сме свършили свястно напоследък, е търговският договор…

— Без да смятаме Япония и Китай — довърши Райън вместо него.

— Хей, забрави ли, че двамата с теб се оправихме със Средния изток? Там нещата са сравнително добре.

— Къде е най-горещо в момента? — Не искаше похвали за това. „Успехът“ бе довел до някои много неприятни последствия и беше основната причина да напусне държавната служба.

— Избери си — предложи Адлер.

Райън изсумтя в съгласие.

— Ами държавният секретар?

— Хансън ли? Политик — отвърна кариеристът от Държавния департамент.

„При това е горд от себе си“ — напомни си Джак. Адлер започна в Министерството на външните работи веднага след дипломирането си като номер едно в своя випуск във „Флетчър скул“, после си прокара път нагоре по йерархичната стълба с робски труд и вътрешни политически маневри, коствали му както любовта на първата му жена, така и голяма част от косата. Джак знаеше, че го крепи любовта към родината. Син на оцелял затворник от Аушвиц, Адлер обичаше Америка по начин, който малцина познаваха. Нещо повече: любовта му не беше сляпа дори сега, когато постът му бе свързан с политиката, а не с кариерата. Подобно на Райън, той играеше по свирката на президента и все пак имаше дързостта да отговаря честно на въпросите на Джак.