Том Клэнси: Дълг на честта

— Привет, Арни.

Джак протегна ръка към шефа на президентската канцелария. Арнолд ван Дам просто твърде много го биваше и Роджър Дърлинг бе имал нужда от помощта му в преходния период. Президентът Дърлинг за нула време направи сравнение между старшия си помощник и Арни и откри много недостатъци у първия. Райън забеляза, че Ван Дам не се е променил много. Същите ризи „Ел Ел Бийн“ и същата сурова честност, изписана на лицето му, ала бе по-стар и по-уморен отпреди. Е, кой не беше?

— Когато се видяхме за последен път тук, ти искаше да се отървеш от мен — добави Джак, за да се ориентира бързо в ситуацията.

— Всички правим грешки, Джак.

Опа! Райън веднага застана нащрек, но ръкостискането така или иначе го принуди да влезе. Дежурните тайни агенти му бяха приготвили пропуска и нещата вървяха гладко, докато не се задейства металният детектор. Той предаде ключа от хотелската си стая и опита отново, при което пак чу пиукане. Единственото метално нещо по тялото му освен часовника се оказа приспособлението за изравняване на чимовете.

— Кога се захвана с голф? — попита Ван Дам с хихикане, съответстващо на изражението на най-близкия агент.

— Успокоително е да зная, че не си ме следил. Преди два месеца и още не съм надскочил рекорда си от десет удара за вкарване.

Шефът на президентската канцелария подкани Райън към скритото стълбище вляво.

— Знаеш ли защо му викат „голф“?

— Да, защото думата „лайнарщина“ вече е била заета. — Той спря на площадката. — Какво става, Арни?

— Мисля, че знаеш — бе единственият отговор, който получи.

— Здравейте, доктор Райън! — Специален агент Хелън д’Агустино беше красива както винаги и все още част от президентския екип. — Моля, последвайте ме.

Президентството не е служба, предвидена да подмладява човека. Роджър Дърлинг, бил някога парашутист и изкачвал хълмове в централните планински части на Виетнам, все още тичаше за здраве и според слуховете обичаше да играе скуош за поддържане на формата, ала при все това този следобед той изглеждаше уморен човек, „И което е по-съществено — разсъди бързо Джак, — влязох да се срещна с президента направо, без да чакам в някое от многото преддверия, а и усмивките по лицата, които видях по пътя насам, също криеха послания.“ Дърлинг се изправи с бързина, целяща да покаже удоволствието му от срещата е госта. Или пък нещо друго.

— Как върви брокерството, Джак? — Здрависването, придружаващо въпроса, беше сухо и грубо, но също така настойчиво.

— Запълва ми времето, господин президент.

— Не изцяло. Голф в Западна Вирджиния, а? — попита Дърлинг и му посочи едно място до камината. — Това е всичко — обърна се той към двамата тайни агенти, придружили Райън дотук. — Благодаря ви.

— Последният ми порок, сър — отвърна Райън и чу вратата зад него да се затваря. Беше необичайно, че е в такава близост до държавния глава без покровителственото присъствие на охраната от тайните служби, особено след като толкова отдавна не бе на правителствена служба.

Дърлинг зае мястото си и се облегна. Излъчваше енергичност, от онази, която струеше по-скоро от ума, отколкото от тялото. Време беше за делови разговор.

— Бих могъл да изразя съжаление, че прекъсвам почивката ти, но няма да го направя — каза му президентът на САЩ. — Бяхте в двегодишна отпуска, доктор Райън, и сега тя свърши.

Две години. През първите два месеца не правеше абсолютно нищо: обмисляше няколко преподавателски места в неприкосновеността на кабинета си, наблюдаваше как жена му тръгва рано всяка сутрин за болницата „Джонс Хопкинс“, приготвяше обяда на децата за училище и се убеждаваше колко прекрасно е да си отпочива. Цели два месеца му трябваха да си признае, че бездействието води до стрес повече от всичко, което бе правил. Само три интервюта му уредиха отново работа в сферата на инвестициите, позволиха му да изхвърча всяка сутрин преди жена си и да мърмори за бързото темпо може би точно колкото да се предпази от полудяване. Същевременно спечели и доста пари, ала трябваше да признае, че дори това започваше да му втръсва. Още не беше си намерил мястото и се чудеше дали изобщо ще се случи такова нещо.

— Господин президент, военната повинност приключи преди много години — опита Джак с усмивка. Лекомислено изказване, от което се засрами още докато го произнасяше.

— Веднъж вече каза „не“ на родината си. — Укорът прекрати усмивките. Толкова напрегнат ли беше Дърлинг? Вярно, имаше пълното право да е изнервен, но с това бе дошло и нетърпение, учудващо за човек с основното задължение да е любезен пред обществеността и да вдъхва увереност. Райън обаче не беше част от обществеността, нали?