Том Клэнси - Дълг на честта

— Сър, тогава бях принуден да напусна. Мисля, че не бих бил…

— Добре. Чел съм цялото ти досие — добави той. — Зная дори, че сега можеше и да не бъда тук, ако не бе свършил онази работа в Колумбия преди няколко години. Служили сте добре на страната си, доктор Райън, и си взехте нужната почивка, включихте се и в играта с пари за известно време… и то май доста успешно. А сега е време да се върнете.

— На каква служба, сър? — попита Джак.

— Надолу по коридора, след завоя. Последните няколко човека, работили там, не се отличиха — отбеляза Дърлинг. Кътър и Елиът хич ги нямаше. Собственият му съветник по националната сигурност пък просто не беше подходящ за работата. Казваше се Том Лох и според прочетеното от Райън в сутрешния вестник бе на път да я загуби. И пресата веднъж да е на прав път. — Ще говоря направо. Нуждаем се от теб. Аз имам нужда от теб.

— Господин президент, това много ме ласкае, но истината е, че…

— Истината е, че ежедневните вътрешни проблеми са твърде много, че денят има само двадесет и четири часа, а моето правителство задържа топката прекалено дълго. Междувременно не служихме на страната така, както трябва. Не мога да си позволя да го кажа никъде извън тази зала, ала мога и трябва да го кажа тук. Външната политика е слаба. Отбраната също.

— Фидлър от Финансовото е страхотен — позволи си да каже Райън. — А ако искате съвет за Държавния департамент, повишете Скот Адлер. Млад е, но е много добър в действие и не му липсва прозорливост.

— Няма да се оправи без строг контрол оттук, а за това нямам време. Ще предам одобрението ти на Бъз Фидлър — добави Дърлинг с усмивка.

— Той е превъзходен специалист, а отсреща имат нужда точно от това. За бога, ако ще овладявате инфлацията, направете го сега…

— И да поемем политическия отзвук — допълни президентът. — Нарежданията му са точно такива. Защитаваме долара и свеждаме инфлацията до нула. Смятам, че той може да се справи. Първите признаци са обещаващи.

Райън кимна.

— Мисля, че сте прав. — „Хайде, по-бързо де!“ Дърлинг му подаде папката с данни.

— Чети.

— Да, сър. — Джак отгърна корицата и запрелиства обичайните високопарни страници, предупреждаващи за всевъзможни съдебни мерки при разкриване на това, което щеше да прочете. Както обикновено информацията, защитавана от американските закони, не се различаваше чак толкова от нещата, които всеки гражданин можеше да прочете в „Таймс“, обаче не бе така добре написана. Посегна с дясната си ръка към чашата с кафе, която за съжаление не бе предпочитаното от него канче без дръжка. Порцелановите сервизи на Белия дом притежаваха елегантност, но им липсваше практичност. Идването тук винаги беше като посещение на особено богат шеф. Толкова много от обзавеждането беше прекалено…

— Знаех някои неща, но нямах представа, че положението е толкова… интересно — промърмори Джак.

— Интересно ли? — попита Дърлинг с недоловима усмивка. — Хубаво подбрана дума.

— Мери Пат ли е сега заместник-директор на Оперативния? — Райън вдигна поглед и видя рязко кимване.

— Беше тук преди месец и представи искане за подобрение на нейната част от тортата. Бе много убедителна. Ал Трент тъкмо издейства одобрение от комисията вчера.

— Земеделието или Вътрешно е този път? — засмя се злорадо Джак. Този дял от бюджета на ЦРУ почти никога не ставаше обществено достояние. Оперативният отдел винаги получаваше част от финансите си чрез жонглиране.

— Здравеопазване и разузнаването, струва ми се.

— Но все пак ще минат две-три години, докато…

— Зная. — Дърлинг се размърда в стола си. — Слушай, Джак, ако е толкова важно за теб, тогава защо…

— Сър, ако сте прочели досието ми, знаете защо. — „Мили Боже,“ искаше му се да добави „колко още трябва да…“ Ала не можеше, не и тук и пред този човек, затова не го направи. Вместо това запрелиства отново папката, като четеше с максималната бързина, позволяваща разбиране.

— Зная, че беше грешка да омаловажим разузнавателния отдел. Трент и Фелоус го потвърдиха. Госпожа Фоли също. Човек може да се претовари на тази длъжност, Джак.

Райън вдигна очи и почти се усмихна, докато не видя лицето на президента. Под очите му имаше следи от умора, които не можеше да прикрие. Тогава обаче и Дърлинг забеляза израза на лицето на Джак.

— Кога можеш да започнеш? — попита го президентът на САЩ.

Техническият директор се върна, включи лампите и огледа апаратурата си. Контролната му кабина бе почти изцяло от стъкло и леко издигната, за да може да наблюдава работата в цеха без усилия, само с повдигане на глава. След няколко минути персоналът щеше да започне да пристига и неговото идване в службата по-рано от целия екип (в страна, където да дойдеш два часа по-рано, беше правило) щеше да създаде подходящата атмосфера. Първият работник дойде само след десет минути, закачи си сакото и се отправи към другия край да сложи кафето. „Кафе, а не чай“ — помислиха двамата мъже едновременно. Учудващо западняшко. Другите пристигнаха вкупом, обидени и завиждащи на колегата си, защото всички забелязаха, че кабинетът на началника свети и че не е празен. Някои зачовъркаха по работните си маси, за да се отпуснат и същевременно да покажат предаността си. Два часа преди началото на работния ден началникът излезе от кабинета си и подкани екипа да се събере за първото утринно обсъждане на работата. Всички те знаеха, разбира се, но все пак трябваше да им се съобщи. Отне им десет минути и като приключиха, всички се заловиха за работа. Това вече изобщо не бе странен начин за започване на война.