Том Клэнси: Дълг на честта

— Не бързай и не се мъчи да я убиеш. Топката е вече мъртва, нали така?

— Да, адмирале. Слушам, сър — отвърна Джак.

— Дръж главата наведена. Аз ще я проследя.

— Добре, Роби.

Мисълта, че Роби няма да му се смее независимо колко лош е ударът, бе по-лоша от подозрението, че може и да го направи. Като размисли хубаво, застана малко по-изправен, преди да замахне. За награда чу приятен звук:

„Пляк“. Топката бе вече на тридесет метра, когато вдигна глава и я видя как все още лети наляво… ала после започна да показва отклонение надясно.

— Джак?

— Да? — попита Райън, без да извърне глава.

— Тази твоя „тройка“ — рече Джексън злорадо, докато погледът му пресмяташе траекторията. — Да не си посмял да я смениш. Удряй така всеки път.

Джак някак си успя да върне железния стик в чантата, без да се опита да увие дръжката около врата на приятеля си. Сетне се разсмя, когато количката за голф заизкачва отново неравната част в дясната част на игрището към топката на Роби, единствената бяла точка на зеления равен килим.

— Да не би да ти липсва летенето? — попита той внимателно.

Роби го изгледа и отбеляза:

— Ти също играеш мръсно.

Беше прав обаче. Приключи с последната си авиаторска служба с кандидатура за флагман, сетне го гласяха за поста командир на Военноморския въздушен изпитателен център край река Патъксент, Мериленд, където истинският му чин щеше да е главен пилот-изпитател на американския флот. Вместо това обаче Джексън работеше в J-3, оперативния отдел към Обединения комитет на началник-щабовете. „Военни планове“ — странно място за един военен в свят, където войната се превръщаше в част от миналото. Беше по-добре за кариерата, ала далеч по-неудовлетворяващо от авиаторската служба, която искаше. Джексън се опита да се отърси от мисълта. В крайна сметка летя достатъчно. Започна с изтребители „Фантом“, мина през „Томкет“, командва своята ескадрила и авиокрило на самолетоносач, сетне се кандидатира рано за адмиралски чин въз основа на една солидна и бележита кариера, през която никога не допусна гаф. Следващата му длъжност, ако я получеше, щеше да е командир на бойна група със самолетоносач, а това някога му се струваше цел, недостижима и за самата съдба. След като стигна дотук, вече се питаше кога мина всичкото това време и какво го очакваше.

— Какво ще стане, когато остареем?

— Някои от нас се захващат с голф, Роб.

— Или се връщат към акции и облигации — контрира го Джексън. „Един железен стик-осмица“ — реши той — „и да е гъвкав.“

Райън го последва до топката му.

— Търговско банкерство — подметна Джак. — Свърших ти работа, нали?

Това накара пилота (активен или не, Роби винаги щеше да е пилот за себе си и за приятелите си) да вдигне очи и да се усмихне.

— Ами ти направи от моите хилядарки нещо специално, сър Джон. — Сетне той нанесе удара. Това бе начин да се изравнят. Топката се приземи, отскочи и накрая спря на около шест метра от пръта на флагчето.

— Ще стигне ли, за да си платя уроците?

— Определено имаш нужда от тях. — Роби направи пауза и изражението му се измени. — Бая годинки, Джак. Ние променихме света. — А това беше хубаво, нали?

— До известна степен — призна Джак с напрегната усмивка. Някои хора го наричаха края на историята, но-неговият докторат беше в тази област и определението не му се нравеше.

— Това, с което се занимаваш сега, наистина ти харесва, а?

— Прибирам се вкъщи всяка вечер, обикновено преди шест. Успявам да хвана всички игри от Малката лига през лятото и повечето футболни мачове през есента. И когато на Сали й дойде времето за първото гадже, няма да съм в някакъв скапан самолет VC-20B на път за майната си за среща, която и без това не е от голямо значение. — Той се усмихна изключително мило. — Мисля също, че го предпочитам дори пред възможността да играя добър голф.

— Е, това е хубаво, защото ми се струва, че даже Арнолд Палмър не може да оправи замаха ти. Но аз ще опитам — добави Роби — само защото Кати ме помоли.

Ударът на Джак се оказа прекалено силен и го принуди да върне топката късо към чимовете около дупката — лошо, — откъдето три леки чуквания направиха средния брой на ударите му седем срещу четирите на Роби.

— Играч, който удря като теб, трябва да ругае повече — каза Джексън на път за втората купчинка пясък.

Джак нямаше как да възрази. На колана му естествено имаше пейджър. Беше сателитен, от онези, с които могат да те открият почти навсякъде. Тунели под планините или водни маси предлагаха известна защита, ала не голяма. Джак го откачи от колана си. Вероятно го търсеха за сделката със „Силиконова алхимия“, макар че остави инструкции. Може пък на някой да му бяха свършили кламерите. Погледна номера на екранчето от течен кристал.