Том Клэнси - Дълг на честта

Динг вдигна глава.

— С какво се занимава сега?

— В Първа сержантска школа е. Бесен е, че пропусна тази акция. Аз съм Гомес, „Фокстрот“, втори по чин в сто седемдесет и пета част. Преди също бях тук.

— Вие направихте операцията като детска игра — казваше Чека на Кларк няколко метра по-далеч.

— Шест седмици — отвърна старшият оперативен служител с преднамерено нормален тон. Правилата налагаха такова поведение. — Четири седмици шляене из най-затънтените местности, две седмици за уговаряне на срещата, шест часа чакане преди нея и десетина секунди за залавянето му.

— Точно както трябва да бъде — отбеляза Чека и му подаде манерката с портокалов сок. Капитанът се вгледа в по-старшия агент. Отначало си помисли, че който и да е той, е твърде стар за игрички в пущинаците с разни отрепки. Сетне се взря по-внимателно в очите на Кларк.

— Как, по дяволите, можете да правите това, приятел? — настояваше Гомес, докато Чавес стоеше на вратата на хеликоптера. Другите от отряда се надвесиха, за да чуят отговора. Гомес бе раздразнен, че не получи такъв. — Оставяте всички тези хора така?

— Да, те са само отрепки. — Чавес се обърна да хвърли един последен поглед. Рано или късно някой щеше да си освободи ръцете (вероятно), да извади нож и да развърже колегите си. После щяха да берат малко ядове с двамата със стоманени белезници. — Преследвахме само шефа им.

Гомес се обърна и огледа хоризонта.

— Да има лъвове или хиени наоколо? — Динг поклати глава. „Жалко“ помисли си сержантът.

Рейнджърите клатеха глави, докато се пристягаха с коланите в хеликоптера. Щом се отделиха от земята, Кларк надяна едни слушалки и зачака командирът на екипажа да установи радиовръзка.

— ВРЪХ, тук КОПОЙ — започна той.

Осемчасовата разлика бе причината във Вашингтон да е ранен следобед. УВЧ радиото на хеликоптера ги свърза с американския кораб „Триполи“, откъдето препратиха сигнала към сателит. Свързочният център прехвърли обаждането направо към телефона на бюрото на Райън.

— Да, КОПОЙ, тук ВРЪХ.

Райън не можеше да познае гласа на Кларк, но думите се разбираха на фона на смущенията:

— …в чувала, нямаме загуби. Повтарям, патицата е в чувала и не дадохме никакви жертви.

— Разбрано, КОПОЙ. Доставете товара според плана.

„Наистина е престъпление“ — каза си Джак и затвори слушалката. Такива операции бе по-добре да приключват дотук, ала този път президентът настоя. Стана от бюрото си и се запъти към Овалния кабинет.

— Пипнахме ли го? — попита Д’Агустино, когато Джак профуча по коридора.

— Ти не би трябвало да знаеш.

— Шефът се притесняваше за това — обясни тихо Хелън.

— Е, вече няма за какво да се притеснява.

— Беше сметка, която трябваше да се уреди. Добре дошъл пак, доктор Райън.

Миналото щеше да преследва и друг човек този ден.

— Продължавай — каза психоложката.

— Беше ужасно — промълви жената, забила поглед в пода. — Случи се за пръв и последен път в живота ми и…

Макар че говореше монотонно, с равен, безразличен глас, видът й най-много разтревожи по-възрастната жена. Пациентката й бе на тридесет и пет и би трябвало да е слаба руса миньонка, ала вместо това по лицето й се забелязваше подпухналост от невъздържано ядене и пиене, а косата й едва ли беше за пред хора. Вероятно светлата някога кожа бе просто бледа и отразяваше светлината като тебешир, като плоска зърнеста повърхност, на която дори гримът не би помогнал особено. Единствено дикцията подсказваше за бившата същност на пациентката, а гласът й предаваше събитията отпреди три години така, сякаш умът й работеше на две равнища — едното на жертва, другото на наблюдател, чудещ се чрез някакъв отдалечен мисловен процес дали въобще е бил някога част от това.

— Искам да кажа, той не е кой да е, работех за него и го харесвах… — Гласът й секна. Жената преглътна тежко и помълча малко, преди да продължи: — Така де, възхищавам се на всичко, което прави, на всичко, което олицетворява. — Тя вдигна поглед и колкото и странно да изглеждаше, очите й бяха сухи като целофан и отразяваха светлината с гладката си повърхност, лишена от сълзи. — Той е толкова очарователен, грижовен и…

— Всичко е наред, Барбара. — Както често й се случваше, психоложката се пребори с порива да посегне към пациентката си. Знаеше, че трябва да стои настрана, да скрие собствения си гняв от случилото се с тази интелигентна и способна жена. Причина за станалото бе човек, използващ положението и властта си, за да привлича жените така, както светлината пеперудите, и те винаги кръжаха около блясъка му, затваряха спиралата все повече и повече, докато накрая биваха унищожени от него. Примерът толкова добре показваше живота в този град. Оттогава Барбара бе скъсала с двама мъже, всеки от които можеше да е добър партньор в това, което трябваше да е хубав живот. Тя беше умна жена, възпитаничка на Пенсилванския университет, с магистърска степен по държавно право и докторат за държавното управление. Не бе наивна секретарка, стажуваща през лятото, и може би затова е била още по-уязвима: жена, способна да стане част от политическия екип и съзнаваща, че ще я бъде, ако направи само още онова нещо, което ще я изтласка към върха или отвъд чертата, или какъвто и евфемизъм да използваха сега на Хълма 5 5 Нарицателно за Капитолийския хълм във Вашингтон. — Б.пр . Проблемът беше, че чертата може да се премине само в едната посока и нещата отвъд не се виждат толкова лесно от твоята страна.