Том Клэнси - Дълг на честта

— Знаете ли, и иначе бих го направила — призна си Барбара в момент на жестока откровеност. — Нямаше нужда да…

— Чувстваш ли се виновна? — попита доктор Кларис Голдън. Барбара Линдърс кимна. Психоложката потисна въздишката си и каза нежно: — И мислиш, че си му дала…

— Повод. — Кимване. — Той каза точно това: „Даде ми много поводи.“ Може и да е вярно.

— Не, Барбара, не е. Сега трябва да продължиш — нареди й тихо Кларис.

— Просто не бях в настроение. Не че не бих го направила иначе, може би някой друг ден, но тогава не се чувствах добре. Тоест, когато отидох на работа, не бях зле, обаче ме гонеше грип или нещо подобно, след обяда стомахът ме сви и си мислех да се прибера рано, но в този ден изготвяхме поправките на законите за гражданските права, които той трябваше да внесе, така че глътнах два тиленола за температурата и към девет ние бяхме вече единствените, останали в офиса. Гражданските права бяха специалността ми — поясни Линдърс. — Седях на канапето в кабинета му, а той крачеше из стаята, както прави винаги, когато оформя идеите си, някъде зад мен. Спомням си значи, че гласът му стана мек и дружелюбен и ми казва: „Имаш най-красивата коса, Барбара.“ Ей така, съвсем неочаквано, а аз му отвръщам: „Благодаря.“ Попита ме как се чувствам и аз ясно му казах, че се разболявам от нещо, а той рече, че ще ми даде от лекарството, което сам използва: бренди. — Сега тя говореше припряно, сякаш се надяваше да приключи с тази част възможно най-скоро, като човек, превъртащ на бърза скорост рекламите на видеокасета. — Не забелязах да слага нищо в питието. Държеше бутилка „Реми“ в бюфета зад бюрото, където вероятно е имало и нещо друго… Гаврътнах го наведнъж. Той само стоеше и ме наблюдаваше. Дори не приказваше, просто ме гледаше, като да знаеше, че ще подейства бързо. Беше като… Не зная. Усетих, че нещо не е наред, както когато се отсечеш веднага и не можеш да се контролираш.

Тя млъкна за около петнадесет секунди, през които доктор Голдън я наблюдаваше… „Също като него“ — мина й през ума. Иронията я засрами, но такава бе професията й: би трябвало да е безпристрастна и да помага, не да причинява болка. Пациентката й сега наистина го виждаше. Човек винаги можеше да познае по очите, винаги. Сякаш мозъкът наистина бе видеокасетофон и сцената се прожектираше пред нея, а Барбара Линдърс само коментираше каквото виждаше, без да разказва в действителност ужасния си личен опит. Описа всичко за десет минути, без да пропусне и една медицинска подробност: тренираният й професионален ум щракаше както трябва. Емоциите й се върнаха едва накрая.

— Нямаше нужда да ме изнасилва. Можеше… да ме помоли. Щях… тоест някой друг ден, през уикенда… Знаех, че е женен, обаче го харесвах и…

— Но той все пак те изнасили, Барбара. Упои те и те изнасили. — Този път доктор Голдън се протегна и пое ръката й, защото вече всичко бе излязло наяве. Барбара Линдърс разказа ясно цялата ужасна случка вероятно за първи път. В изминалия период бе изживявала наново късчета и части от нея, особено най-лошите, ала сега за пръв път премина през историята в хронологичен ред, от начало до край, и ефектът от цялото преживяване беше толкова травмиращ и пречистващ, колкото трябваше.

— Сигурно не си само ти — подметна Голдън, когато хълцанията спряха.

— Има — отговори веднага тя, почти без да се изненада, че психоложката й е познала. — Най-малко още една жена от службата, Лиса Беринджър. Тя… се самоуби на следващата година, блъсна колата си в някаква подпора на мост, та изглеждаше като нещастен случай. Вярно, пиеше, ала бе оставила писмо в бюрото си. Аз го разчиствах и го намерих. — После, пред изумения поглед на психоложката, Барбара Линдърс бръкна в чантичката си и го извади. „Писмото“ беше в син плик и се състоеше от шест стандартни страници с отпечатан адрес, изписани на ръка сбито и четливо от жена, решила да сложи край на живота си, но пожелала хората да разберат защо.

Кларис Голдън, доктор по философия, бе виждала такива писма преди и те пораждаха у нея мрачно изумление, че хората могат да направят такова нещо. Писмата винаги говореха за непоносима болка, ала потискащо често свидетелстваха и за отчаяния ум на човек, който е можело да бъде спасен, излекуван и върнат към успешен живот само ако се е сетил да набере един номер или да поговори с един-единствен близък приятел. На Голдън й стигаха само два параграфа да разбере, че Лиса Беринджър е просто поредната ненужна жертва, жена, почувствала се самотна в служба, пълна с хора, готови да й се притекат на помощ.