Том Клэнси - Дълг на честта

Двамата помощници наблюдаваха как шефът им оставя безалкохолното и посяга към един бележник. Конгресменът винаги държеше писалка в ръката си, а край него имаше тефтерче със самозалепващи се листчета. Не беше необичайно да го видят, че си води бележки, ала гневното изражение на лицето му бе друго нещо. Шефът им посочи телевизора и заповяда:

— Си Ен Ен!

Времето се подреди почти идеално. След водещата реклама и кратко встъпление Трент стана следващият играч, виждащ лицето на Боб Райт. Този път беше на редактиран запис. Сега вървеше кадър с Ребека Ъптън, облечена в анорака с надпис „НУБТ“, и двете раздробени крести, които качваха на аварийните коли.

— Мамка му! — възкликна старши помощникът на Трент.

— Резервоарите, а? — попита Ал по телефона, сетне слуша около минута. — Тези копелета! — изръмжа след това конгресменът. — Благодаря за обаждането, Джордж. Поемам го. — Затвори телефона и седна сковано в леглото. Дясната му ръка сочеше към старшия помощник.

— Свържи се с контролния център на НУБТ във Вашингтон. Искам веднага да говоря с това момиче. Име, телефон, местонахождение. Открий я бързо! После ме свържи с министъра на транспорта. — Пак зарови глава в работните си преписки, а служителите му се заловиха с телефоните. Като повечето членове на Конгреса Трент по принцип използваше мозъка си в определен момент за определено нещо и отдавна се бе научил да разпределя времето и страстите си. Скоро той мърмореше за някаква поправка в правомощията на Вътрешното министерство над Националната горска служба и нахвърли няколко странични бележки със зелена писалка. Това беше вторият му по сила израз на гняв, макар че персоналът забеляза неговата червена химикалка, приготвена до нова страница с формат тридесет и три на четиридесет и четири. Комбинацията от лист с такъв формат и червена химикалка означаваше, че нещо наистина тревожеше Трент.

Ребека Ъптън седеше в своя „Нисан“ и следваше аварийните коли към Нашвил, където първо щеше да ръководи предварителното съхраняване на изгорелите автомобили „Креста“, а сетне да се срещне с началника на Местната централа, за да предприемат стъпки към официално разследване. Беше сигурна, че ще има много документация, и й се стори странно, задето проваленият й уикенд не я разстройва. С получаването на тази работа се сдоби и с клетъчен телефон, който тя прилежно използваше единствено по важна работа и само при абсолютна необходимост (беше на държавна служба едва от десет месеца), а в нейния случай това означаваше, че никога не е достигала дори основната месечна такса, която компанията вземаше от правителството. Досега телефонът в колата й никога не бе звънял и чуруликащият му звук я стресна.

— Ало? — промълви тя, когато го вдигна, питайки се дали не е грешка.

— Ребека Ъптън?

— Аз съм. Кой се обажда?

— Моля, изчакайте, за да говорите с конгресмена Трент — каза й някакъв мъжки глас.

— Ъ? Кой?

— Ало? — чу се нов глас.

— Кой е?

— Вие ли сте Ребека Ъптън?

— Да, аз съм. А вие кой сте?

— Аз съм Алън Трент, член на Конгреса, представящ обединения щат Масачузетс. — Масачузетс, както всеки избран представител оттам би заявил при най-малкия повод, не беше просто „щат“. — Открих ви чрез контролния център на НУБТ. Прекият ви началник е Майкъл Цимер, а номерът му в Нашвил е…

— Добре, сър, вярвам ви. С какво мога да ви бъда полезна?

— Разследвате катастрофа на магистрала I-40, така ли е?

— Да, сър.

— Искам да ме осведомите за това, което знаете.

— Всъщност — започна Ъптън и намали скоростта на колата, за да може да мисли — дори още не сме започнали и не съм в състояние да…

— Млада госпожице, не ви питам за заключения, а само за причината да започнете следствие. Мога да помогна. Ако ми сътрудничите, ви обещавам, че министърът на транспорта ще узнае какъв опитен млад инженер има. Виждате ли, тя ми е приятелка. Работехме заедно в Конгреса повече от десет години.

„Аха!“ — помисли си Ребека Ъптън. Беше неправилно, неетично, сигурно не по правилата и вероятно дори комерсиално да се разкрива информация от текущо разследване на Националното управление за безопасен транспорт. От друга страна, следствието още не е започнало, нали? А и Ъптън искаше да бъде забелязана и повишена като всеки друг. Тя не знаеше, че краткото й мълчание бе равносилно на прочитане на мислите й за човека от другата страна на линията, и при всички положения не можеше да види усмивката му в хотелската стая в Хартфорд.