Том Клэнси - Дълг на честта

Бедният на новини ден и близостта на града гарантираха някакво отразяване в медиите, а броят и възрастта на жертвите обещаваха нещо повече. Една от местните ноксвилски телевизии имаше договор със Си Ен Ен и по обед историята вече беше водещата новина в новинарския час на голямата агенция. Сателитна връзка даде възможност на млад местен репортер да прибави към досието си световен репортаж (той не искаше да остане в Ноксвил вечно), а разсейващата се мъгла разкри сцената напълно пред камерите.

— Проклятие! — прошепна Райън в кухнята си. Използваше една от редките си свободни съботи, като обядваше със семейството си и възнамеряваше да ги заведе на вечерната литургия в „Св. Мария“, за да може и той да се наслади на една неделна утрин у дома. Очите му поглъщаха сцената, а ръцете му оставиха сандвича в чинията.

Бяха се отзовали три пожарни коли и четири линейки, две от които продължаваха да стоят злокобно там и екипите им просто се въртяха наоколо. Камионът на заден план бе до голяма степен невредим, макар че бронята му очевидно беше изкривена. Случаят обаче ставаше ясен от предния план. Две купчини метал, почернял и разкривен от огъня. Отворени врати и тъмни, празни купета. Към дванадесет щатски полицаи стърчаха наблизо със скована стойка и стиснати устни, мълчаливи, без да си подхвърлят шегите, които обикновено придружаваха появяването им на автопроизшествия. После Джак забеляза, че един от тях си разменя реплика с колега. Двамата поклатиха глави и забиха погледи в асфалта, на девет метра зад репортера, който говореше монотонно като всички останали и повтаряше едни и същи неща за стотен път в кратката си кариера. Мъгла. Висока скорост. Двата резервоара за гориво. Шестима мъртви, четири от тях деца. Тук е Боб Райт, предаващ от междущатската магистрала 40 край Оук Ридж, щата Тенеси. Реклама.

Джак поднови обяда си, като сподави поредната забележка за несправедливостта на ежедневния живот. Все още нямаше причини, налагащи да узнае или направи повече.

Сега от колите, намиращи се на четиристотин и осемдесет километра по въздуха от залива Чесапийк, капеше вода, понеже пристигащите доброволци пожарникари бяха изпитали нужда да намокрят хубаво всичко, макар още тогава да съзнаваха, че на пътниците им е вече съвсем безразлично. Съдебният фотограф изщрака трите си филмчета с цветочувствителност 200, улавяйки отворените уста на жертвите, за да докаже, че са умрели с писъци. Старшият служител, отговарящ за случая, беше сержант Тад Никълсън. Като опитен пътен полицай с двадесет години автопроизшествия зад гърба си, той пристигна навреме, за да види преместването на телата. Служебният револвер на Пиърс Дентън бе изпаднал на пътя и това повече от всичко го определи като техен колега още преди рутинната компютърна проверка на номерата да потвърди официално факта. Четири деца, две невръстни и две тийнейджърки, плюс двама възрастни. Човек никога не свикваше с такива неща. Лично за сержант Никълсън това навяваше ужас. Смъртта сама по себе си бе лоша, но такава смърт… Как е могъл Бог да го позволи? Две малки деца… Е, беше го позволил и толкова. Дойде време да се захване за работа.

Извън Холивуд това бе изключително необичаен инцидент. Автомобилите обикновено не се превръщаха в огнени снаряди при никакви обстоятелства, а набитото му око забеляза веднага, че положението не би трябвало да е чак толкова сериозно. Е, добре, имало е една неизбежна смърт при самата катастрофа, на момичето, седнало на фаталното място в първата „Креста“, което е било почти обезглавено. Обаче не и останалите — нямаше никаква видима причина за тях. Първата „Креста“ се е забила в задницата на камиона с… между шестдесет и пет и осемдесет километра. И двете въздушни възглавници са се задействали и той съзнаваше, че едната трябва да е спасила шофьора на първата кола. Вторият автомобил бе ударил първия под около тридесетградусов ъгъл. „Дяволски глупаво ченге, да направи такава грешка“ — помисли си Никълсън. Ала жената не е била пристегната с колана… Може би се е занимавала с децата отзад и е разсеяла съпруга си. Случваха се такива неща, а и вече никой не можеше да ги върне назад.

От шестте жертви едната бе убита при сблъсъка, а останалите пет от пожара. Това не би трябвало да се случи. Считаше се, че колите не се самозапалват, и затова Никълсън накара хората си да отворят отново един надлез на километър по надолу по междущатската магистрала, за да може трите катастрофирали превозни средства да останат по местата си известно време. Той се обади от радиостанцията в колата си да повика допълнителни следователи по злополуките от Нашвил и да препоръча да бъде уведомена местната дирекция на Националното управление по безопасността на транспорта. По стечение на обстоятелствата един от местните служители на тази федерална агенция живееше близо до Оук Ридж. Инженер Ребека Ъптън се появи на сцената тридесет минути след полученото съобщение. Машинен инженер и възпитаничка на близкия университет в Тенеси, учеща тази сутрин за практическия си изпит, тя надяна чисто новия си, официален работнически комбинезон и започна да пълзи около руините, докато хората от аварийната кола чакаха нетърпеливо още преди полицейското подкрепление да е пристигнало от Нашвил. Двадесет и четири годишна, дребничка и червенокоса, тя се показа изпод някога червената „Креста“. Покритата й с лунички кожа бе оцапана, зелените й очи сълзяха от все още носещите се бензинови изпарения. Сержант Никълсън й подаде стиропорна чашка с кафе, която му даде някакъв пожарникар.