Том Клэнси - Дълг на честта

— Все едно че си в пинг-понг — обясни им по канал 19, а сетивата му бяха изцяло нащрек. Той се взираше в бялата маса от водни пари пред него, докато опасността се приближаваше отзад.

Мъглата ги хвана съвсем неподготвени. Предположението на Дентън беше правилно. От шестнадесетия рожден ден на Нора Дън бяха изминали точно осем дни, три от които изгуби за получаване на временното си разрешително за шофиране, и бяха навъртени седемдесет и осем километра с новия й спортен модел С99. Тя избра широк и хубав път, най-вече за да провери колко може да вдигне, защото бе млада, а и защото приятелката й Ейми Райс я помоли. Надула компактдиска до дупка и разменяйки впечатления за различни момчета от училище, Нора почти изобщо не гледаше пътя, понеже в крайна сметка не е толкова трудно да задържиш автомобила между непрекъснатата линия вдясно и пунктираната вляво, пък и в огледалото не се виждаше никой, който да я притеснява. Освен това да имаш кола беше далеч по-хубаво от среща с ново момче, тъй като по една или друга причина винаги те трябваше да карат, сякаш една зряла жена не може сама да се справи с шофирането.

Изражението й стана донякъде разтревожено, когато видимостта намаля до… хм, не много (Нора не можеше да прецени точното разстояние), и тя отмести крак от газта, като така позволи на колата да намали досегашната скорост от сто тридесет и четири километра. Пътят отзад бе чист и напред сигурно щеше да е същото. Инструкторите й бяха казали всичко, което трябва да знае, но както ставаше с уроците на всичките й други преподаватели, някои неща беше чула, други не. Важните уроци щеше да получи с опита. Обаче опитът бе учител, с когото още не се познаваше напълно и чиято оценъчна система се оказа прекалено крайна за настоящия момент.

Наистина тя забеляза сигналните светлини на ремаркето „Фрюхауф“, ала пътят й беше непознат и кехлибарените светлинки биха могли да са улични лампи, само дето повечето междущатски магистрали нямаха такива — факт, който поради кратката си шофьорска практика Нора не знаеше. При всички положения допълнителното предупреждение щеше да спести едва секунда. Когато видя сивата квадратна сянка, беше просто твърде късно, а и скоростта й бе паднала само до деветдесет и седем. Като се вземеше и тридесеткилометровата скорост на камиона, ефектът се равняваше приблизително на сблъсък с тридесеттонен неподвижен предмет при седемдесет идва километра в час.

Винаги се получаваше отвратителен звук. Уил Снайдер го беше чувал и преди. Напомняше му за смачкването на цяло ремарке алуминиеви бирени кутии с преса: определено немузикалното „хряс!“ при раздробяването на автомобил от скоростта, масата и други физични закони, които знаеше по-скоро от опит, отколкото от гимназията.

Силният удар откъм левия заден край на ремаркето отклони предницата на дванадесетметровото тяло надясно, но за щастие ниската скорост му позволи да запази контрол и да спре бързо машината. Като погледна назад и наляво, той видя останките на готината нова японска количка, каквато брат му искаше да си купи, и първата му недообмислена преценка бе, че са просто дяволски малки, за да бъдат безопасни — като че ли това би имало някакво значение при тези обстоятелства. Средата и дясната половина на предницата й бяха нарязани като хармоника, а шасито беше съвсем огънато. След няколко премигвания и по-внимателно проучване съзря нещо червено там, където стъклото трябваше да е чисто…

— Боже Господи!

Ейми Райс вече бе мъртва въпреки безупречно задействалата се въздушна възглавница от нейната страна. От силата на сблъсъка нейната половина от колата се пъхна под ремаркето, чиято здрава задна броня, проектирана с цел да се предотвратят щети в товарителните пристани, разпори автомобилчето като електрически трион. Нора Дън беше все още жива, но в безсъзнание. Новата й „Креста“ С99 сега представляваше пълна развалина: разцепен алуминиев двигателен блок, шаси, огънато с четиридесет сантиметра извън нормалното, и най-лошото — резервоарът, предварително разяден от ръжда, се беше смачкал между елементите на шасито и течеше.

Снайдер забеляза изтичащия бензин. Тъй като моторът му още работеше, той бързо премести камиона си до банкета и изскочи с лекия си, червен пожарогасител. Това, че не стигна дотам навреме, спаси живота му.

— Какво има, Жанин?

— Джесика! — настоя момиченцето, като се чудеше защо хората, че даже и собственият й баща не могат да направят разликата.