Том Клэнси - Дълг на честта

— Интересна слабост — отбеляза Чавес разумно. — Хората наистина са едни и същи в целия свят, нали?

— Маските са различни, но тялото е същото — заяви Лялин, който се чувстваше все повече като учител. Импровизираната забележка бе най-добрият му урок за деня.

От всички човешки оплаквания несъмнено най-честото е „Само ако знаех!“ Ала не можем да знаем и затова дните, осеяни със смърт и пожари, толкова често започват съвсем като тези, пълни с любов и топлина. Пиърс Дентън натовари колата за пътуването до Нашвил. Това не беше дребно нещо. Двете близначки си имаха безопасни седалки, поставени отзад в крестата, а по средата влизаше по-малката седалка за съвсем малкото им братче Матю. Близначките Джесика и Жанин бяха на три годинки и половина, преминали през ужасното „умножаване на всичко по две“ (то по-скоро се отнасяше за родителите им) и през паралелните приключения, докато се учеха да ходят и говорят. Сега, облечени с еднакви, къси пурпурни роклички и бели чорапогащничета, те позволиха на мама и татко да ги поставят на местата им. Матю влезе след тях, неспокоен и ревлив, но момичетата знаеха, че друсането на колата скоро щеше да го приспи отново — нещо, което той и без това правеше непрекъснато, освен когато сучеше от гърдите на майка си. Бе голям ден: отиваха при баба за събота и неделя.

Пиърс Дентън беше двадесет и седем годишен полицай от малкото градско управление в Грийнвил, щата Тенеси. Все още ходеше на вечерно училище, за да завърши колежа, обаче нямаше по-големи амбиции от тези да гледа семейството си и да живее удобно в покритите с гори планини, където един мъж можеше да ловува и да лови риба с приятели, да посещава някоя приветлива местна църква и изобщо да води такъв живот, какъвто всеки би желал. Професията му носеше много по-малко стрес, отколкото на колегите, работещи другаде, и той не съжаляваше ни най-малко. Грийнвил си имаше свои неприятности като всеки американски град, ала бяха далеч по-малко от тези, които виждаше по телевизията или за които четеше в специализираните списания, оставени по масите в участъка. В осем и петнадесет сутринта той излезе на заден ход на тихата улица и потегли като начало към главен път 11Е. Беше отпочинал и бдителен, а обичайните две чаши сутрешно кафе вече му действаха и разкъсваха паяжините от спокойната нощ (доколкото можеше да е спокойна, когато в спалнята им освен жена му Кандас спеше и бебе). След петнадесет минути излезе на междущатската магистрала 81 и се насочи на юг, а утринното слънце остана зад гърба му.

Движението беше сравнително слабо тази съботна сутрин и все пак за разлика от повечето полицейски служители Дентън не караше бързо, поне не със семейството си. Той по-скоро пътуваше плавно с по-малко от сто и десет километра в час, мъничко над разрешените сто заради леката тръпка да нарушиш незначително закона. Осемдесет и първа магистрала бе типичен американски междущатски път, широка и равна дори след като се извиваше на югозапад през планинската верига, спряла някога първото разпростиране на запад на европейските заселници. При Ню Маркет тя се сля с главен път I-40 и Дентън се смеси с движещия се на запад поток от Северна Каролина. Скоро щеше да бъде в Ноксвил. Погледна в огледалото за задно виждане и видя, че двете му дъщери са вече приспани до полусъзнателно състояние, а ушите му го увериха, че същото важеше за Матю. Вдясно Кенди Дентън също дремеше. Бебето им още не беше усвоило умението да спи през нощта и това оказваше своето влияние на жена му, на която не бяха й се събирали шест пълни часа сън от… „Ами всъщност от раждането на Матю“ — каза си шофьорът. Съпругата му бе миньон и дребната й конструкция страдаше от последните фази на бременността. Беше отпуснала глава на десния прозорец и открадваше малкото възможен сън, преди Матю да се е събудил, за да оповести подновения си глад, макар че с малко късмет това можеше да стане при пристигането им в Нашвил.

Единствената трудна част от пътуването, ако можеше да се нарече така, беше при Ноксвил — средно голям град, разположен предимно на северния бряг на река Тенеси. Беше достатъчно голям, за да има околовръстно шосе, I-640, което Дентън пренебрегна в полза на прекия път на запад.

За разнообразие, времето бе топло. Предишните шест седмици проклетите снежно-ледени бури следваха една след друга и Грийнвил вече изчерпи бюджета си за сол по пътищата и извънредни надници за бригадите. Той се беше отзовал на поне петдесет дребни пътни произшествия и на две сериозни, но най-вече съжаляваше, че не откара новата „Креста“ на автомивка предната нощ. Ярката боя бе прошарена от сол и се радваше, че колата е снабдена с долна обшивка като „стандартна екстра“, понеже архаичният му камион-пикап нямаше такава и ръждясваше и се превръщаше в старо желязо даже докато стоеше неподвижно пред къщата. Освен това количката изглеждаше задоволително. Още няколко сантиметра място за краката нямаше да са излишни, но автомобилът беше неин, не негов, а на нея повече място не й трябваше. Колата бе по-лека от патрулката му и мощността на мотора беше едва наполовина. Това донякъде увеличаваше вибрациите, които бяха силно притъпени от гумираните ресори, обаче все пак се усещаха. „Е — каза си той, — те помагат на хлапетата да задрямат.“