Том Клэнси - Дълг на честта

— Какво е то? — попита някой от името на всички.

— Сега, приятели мои, съдбата се усмихва на нас и пътят към истинското национално величие е отворен. В бедата можем, ако решим, да видим добри възможности.

Ямата си помисли, че е чакал този миг петнадесет години. Сетне претегли мисълта, докато наблюдаваше и очакваше отговор, и осъзна, че в действителност го е чакал цял живот, от десетгодишен, когато през февруари 1944 единствено той от семейството си се качи на кораба, който щеше да го откара от Сайпан до главните острови на Япония. Все още се виждаше как стои зад перилата на борда и гледа майка си, татко, братчетата и сестричетата си, застанали на пристанището; Райзо е много смел и успява да спре сълзите си, знаейки, както едно дете знае, че ще ги види пак, но същевременно и че няма да ги види повече.

Убиха ги всичките. Американците изтриха семейството му от лицето на земята, подтикнаха ги да се хвърлят живи от скалите в лакомото море, защото японските граждани, с униформи или не, бяха просто животни за тях. Спомняше си как слуша развитието на битката по радиото: „Дивите орли“ от кораба „Кидо Бутай“ разбиват американския флот, непобедимите воини на императора изтикват омразните американски пехотинци обратно в морето, по-късно ги избиват масово в планините на острова, присвоен от немците след Първата световна война… Дори тогава осъзнаваше колко безполезно е да се преструват, че вярват в лъжи — не можеше да са друго въпреки успокоителните думи на чичо му. И скоро радиорепортажите представяха различни неща от победните битки над американците, които пълзяха все повече към дома им; следваше непонятният гняв, който изпита, когато голямата му и могъща родина се оказа неспособна да спре варварите, ужасът от бомбардировките (първо през деня, а после и през нощта), сриващи страната му до основи с по един град всеки път. Оранжевото зарево в нощното небе, понякога близко, друг път далечно, и лъжите на чичо му при опитите да го обясни, а накрая облекчението, изписано на лицето му, когато всичко свърши. Само че за Райзо Ямата никога не бе имало облекчение, не и след като семейството му го нямаше, след като беше изчезнало от лицето на земята. И дори когато за пръв път видя американец (огромен, висок тип с червена коса и лунички по млечнобялата си кожа, който дружелюбно го перна по главата, както се прави с куче), дори тогава той предварително знаеше как изглежда врагът.

Отговорът не дойде от Мацуда, не можеше да бъде негов. Трябваше да дойде от другиго, от някой с все още изключително силна корпорация или поне привидно такава. Налагаше се това да бъде човек, който никога не се е съгласявал с него. Правилото беше както важно, така и неписано, и въпреки че не се обърнаха с погледи натам, сториха го с мисли. Мъжът сведе очи към полупразната си чаша с чай (вечерта не бе подходяща за алкохол) и премисли собствената си съдба. Проговори, без да вдига поглед, защото се страхуваше да не види същото в очите на онези, наредени около черната лакирана маса:

— Как, Ямата-сан, бихме постигнали това, което предлагате?

— Без майтап? — попита Чавес. Говореше на руски, защото не биваше да приказват на английски тук, в Монтерей, а още не бе научил тази разговорна фраза на японски.

— Четиринадесет агенти — отговори пенсионираният майор Олег Юриевич Лялин от КГБ толкова прозаично, колкото позволи егото му.

— И те не активизираха повече мрежата ви? — поинтересува се Кларк с вътрешното желание да обърне невярващо очи.

— Не можеха. — Лялин се усмихна и почука по слепоочието си. — БОДИЛ беше мое творение. Оказа се, че е и застраховката ми „Живот“.

„Без майтап!“ — едва не се изпусна Кларк. Фактът, че Райън го бе измъкнал жив, граничеше с чудо. Лялин бил осъден за измяна след нормалното за КГБ внимание, оказано на ускорения съдебен процес, после го тикнали в килия със смъртна присъда, а той знаел рутинната процедура възможно най-точно. Уведомен, че датата на екзекуцията му е след седмица, той бил извикан в кабинета на началника на затвора, където го информирали за правото му като съветски гражданин да помоли направо президента за милост и го подканили да напише писмо за тази цел. Някой по-неопитен би могъл да сметне жеста за искрен. Лялин мислел другояче. С цел да се улесни екзекуцията след запечатването на писмото щели да го поведат обратно към килията и екзекуторът щял да изскочи от отворена врата вдясно от него, да опре пистолет в главата му и да стреля. Така че не било съвсем изненадващо, че ръката му треперела, докато държала химикалката, и че краката му били като гумени, когато го извеждали. Целият ритуал бил повторен и Олег Юриевич помнеше удивлението си, когато се върнал в подземната килия и там му наредили да си събере останалите му вещи и да последва пазача. За още по-голямо негово учудване завели го обратно до кабинета на директора, където срещнал човек, можещ да е единствено американски гражданин — усмихнат, с ушити по поръчка дрехи, неосведомен за ироничното прощално слово на КГБ към изменилия им служител.