Том Клэнси - Дълг на честта

— Признавам, интересът ми е личен. Планирам в деня, когато и последната ракета бъде унищожена, да направя лично тържество и като отправя молитви към духа на дядо ми, да го уверя, че не е умрял напразно. Имаш ли представа кой ще бъде този ден, Кристофър?

— Не, не точно. Пази се в тайна.

— Защо? — попита Нагумо. — Не разбирам.

— Ами предполагам, че президентът иска да вдигне голям шум. Роджър обича от време на време да изненадва с по нещо медиите, особено когато на хоризонта се задават избори.

Сейджи кимна.

— О, да, това е разбираемо. Значи въпросът всъщност не засяга националната сигурност, нали? — попита той безцеремонно.

Кук помисли малко, преди да отговори.

— Ами не, като че ли не. Вярно, така ще се чувстваме по-сигурно, ала начинът, по който това става, е… хм, съвсем добронамерен.

— В такъв случай мога ли да те помоля за една услуга?

— Каква по-точно? — поинтересува се Кук, размекнат от виното, компанията и факта, че предаваше търговска информация на Нагумо месеци наред.

— Можеш ли, просто като лична услуга, да научиш точната дата, когато ще бъде унищожена последната ракета? Нали разбираш — обясни той, — церемонията, която ще организирам, ще бъде доста специална и изисква подготовка.

Кук едва не каза: „Съжалявам, Сейджи, но технически погледнато, това засяга националната сигурност, а аз никога не съм се съгласявал да издавам някому такъв тип информация.“ Колебанието, изписано на лицето му, и предизвикалата го изненада надвиха над нормалното му непроницаемо изражение на дипломат. Умът му работеше трескаво, или поне се опитваше, пред очите на приятеля му. Добре, безспорно в продължение на три години и половина той обсъждаше търговски въпроси с Нагумо, като понякога получаваше полезна информация (неща, които използва и които му донесоха повишение до поста помощник на заместник държавния секретар), а от време на време и той издаваше информация, защото… Защото какво? Понеже на една част от него й бе писнало от еднообразната работа и лимитите на федералните заплати в Държавния департамент, а и едно време бивш колега му подхвърли, че с всичките умения, които е придобил за петнадесет години държавна служба, той наистина може да се оттегли в частната индустрия, да стане консултант или лобист, пък и, дявол да го вземе, не беше като да шпионира родината си или нещо подобно, нали? Господи, не, всичко е просто бизнес, приятел!

„Шпионаж ли е това?“ — запита се Кук. Шпионаж ли бе наистина? Ракетите не бяха насочени към Япония и никога не са били. Фактически, ако вестниците не бъркаха, те бяха насочени единствено към средата на Атлантическия океан и крайните последици от унищожаването им щяха да са абсолютно нулеви. Никой нямаше да пострада. Всъщност и на никого нямаше да помогнат освен на бюджета, и то твърде незначително при толкова много заинтересовани. Така че, не, това не застрашаваше националната сигурност. Не. Значи можеше да му даде тези сведения, нали така?

— Добре, Сейджи. Мисля, че този път ще видя какво мога да науча.

— Благодаря ти, Кристофър. — Нагумо се усмихна. — Прадедите ми ще ти бъдат благодарни. Ще бъде велик ден за целия свят, приятелю, и заслужава да бъде отпразнуван както трябва. — В много спортове това се наричаше „замах, продължаващ и след удара“. В шпионажа за него нямаше термин.

— Знаеш ли, според мен също си заслужава — рече Кук след известно размишление. Изобщо не се учуди, защото и през ум не му мина, че първата крачка отвъд невидимата граница, начертана от самия него, е толкова лесна.

— Поласкан съм — каза Ямата с добре изиграна скромност. — Щастлив е човекът, който има такива мъдри и внимателни приятели.

— Вие сте този, който ни ласкае — настоя учтиво един от банкерите.

— Не сме ли колеги? Не служим ли всички на страната си, на народа и културата ни с еднаква преданост? Вие, Ичики-сан, с храмовете, които реставрирахте. Ех! — Той обхвана с жест ниската полирана масичка. — Всички сме го правили, без да искаме нищо в замяна, освен възможност да помогнем на родината си, да я направим отново велика, както всъщност ставаше. Е, как мога да услужа на приятелите си тази вечер? — Лицето му придоби спокоен и безучастен вид, докато чакаше да чуе онова, което вече знаеше. Най-близките му съюзници около масата, чиято самоличност всъщност бе неизвестна на останалите деветнадесет дзайбацу, бяха образци на нетърпеливо очакване, умеещи като него да го прикриват. Въпреки всичко обаче в залата тегнеше напрежение — една толкова истинска атмосфера, че човек можеше да я подуши подобно на миризмата на чужденец.