Том Клэнси - Дълг на честта

В началото на конвейера двама работници прикачваха бензиновите резервоари към шаситата. Единият, встрани от поточната линия, изваждаше резервоара от използвания за превоз кашон и го слагаше на подвижна лента, отнасяща го до втория работник, който имаше за задача да монтира ръчно лекия, но обемист предмет. Пластмасови куки задържаха за кратко резервоара, докато монтьорът го застопори окончателно, след което куките се махаха и шаситата продължаваха към следващата си спирка.

Жената в склада забеляза, че картонът е подгизнал. Приближи ръка към носа си и надуши морската сол. Сандъкът, съдържал тази пратка резервоари за гориво, е бил неправилно затворен и бурното море е нахлуло вътре. „Добре, че всички резервоари са уплътнени и галванизирани!“ — помисли си тя. Вероятно петнадесет-двадесет от тях са били изложени на морска вода. Замисли се дали да не го спомене на отговорника, ала като се огледа, не можа да го забележи. Самата тя имаше право да спре конвейера (по принцип рядко срещани правомощия за един автомонтьор), докато проблемът с резервоарите не се изяснеше. Всеки работник в завода разполагаше с такива теоретични правомощия, но тя беше нова тук и наистина се нуждаеше от началника си, за да го направи. Докато продължаваше да се оглежда, тя едва не спря линията с бездействието си, което предизвика грубото подсвирване от страна на поточния служител. Е, сигурно не беше кой знае какво. Тя плъзна резервоара по лентата и докато отваряше следващия кашон, забрави всичко. Никога нямаше да узнае, че е станала брънка от веригата събития, които скоро щяха да убият едно семейство и да наранят още две.

След две минути резервоарът бе прикачен към едно шаси на „Креста“ и още неоформената кола продължи по привидно безкрайния конвейер към отворената врата, която дори не се виждаше оттук. Останалите части от автомобила щяха своевременно да бъдат монтирани към стоманената каросерия и накрая от завода щеше да излезе червена като захаросана ябълка кола, вече поръчана от едно семейство в Грийнвил, щата Тенеси. Цветът беше избран в чест на съпругата, Кандас Дентън, която съвсем наскоро дари мъжа си Пиърс с първия му син, след като три години по-рано роди две близначки. Това щеше да е първата нова кола за младата двойка и неговият начин да й покаже колко цени любовта й. В действителност не можеха да си я позволят. Обаче ставаше дума за любов, не за пари и той знаеше, че някак си ще намери начин да го осъществи. На следващия ден автомобилът бе качен на транспортьор с полуремарке за кратко пътуване до търговеца в Ноксвил. Чрез телекс монтажният завод уведоми търговския посредник, че пратката е на път, и той, без да губи време, се обади на господин Дентън, за да му съобщи добрата новина.

Разправиите с търговеца щяха да им отнемат един ден, но колата щеше да им бъде доставена с една седмица закъснение поради голямото търсене на крести — напълно проверена, с временни номера и застраховка. Също и с пълен резервоар, с което подпечатваха съдбата им, вече предопределена от множество фактори.

Това не помогна за нощната работа. Даже ослепителният блясък на лампите, които бяха десетки, не можеше да имитира безплатния дар на слънцето. Изкуствената светлина предизвикваше странни сенки, винаги изглеждащи не на място, и сякаш това не бе достатъчно лошо, ами и щъкащите наоколо хора хвърляха собствени сенки и отклоняваха погледите от важната задача.

Всеки един от ракетоносителите SS-19/Н-11 беше херметизиран. Строителните планове за капсулата, наричана тук „пашкул“, бяха прибавени към плановете за самите ракети малко или много като нещо допълнително. В края на краищата японската корпорация заплати всички чертежи, а те се намираха в едно и също чекмедже и затова вървяха заедно. Техническият директор си помисли, че имат късмет, защото, изглежда, на никого не бе хрумнало да ги поиска.

SS-19 беше проектирана като междуконтинентална балистична ракета, едно военно оръжие, и тъй като била замислена от руснаците, била също така конструирана за грубо манипулиране от лошо обучена редовна армия. Директорът трябваше да признае, че тук руснаците показваха истинска гениалност, достойна за подражание. Неговите сънародници имаха склонност прекалено да технизират всичко, което често водеше до изящество, нямащо място при такива брутални приложения. Принудени да създадат оръжие, способно да преодолее неблагоприятните човешки и природни фактори, руснаците построили контейнер за транспортиране и товарене на „птиците“ си, предпазващ ги от всичко. По този начин монтьорите можеха да свържат всички кабели и инсталации във фабриката, да сложат ракетното тяло в капсулата и да го откарат до площадката, където войниците трябваше само да го изправят и сетне да го спуснат в силоза. Оттам по-квалифициран екип от трима души щеше да прибави външното захранване и телеметричната апаратура. Въпреки че не беше просто колкото зареждането на патрон в пушка, това бе най-ефикасният начин за инсталиране на междуконтинентална балистична ракета, разработван някога — наистина достатъчно ефикасен, щом американците го бяха копирали за своите разрушителни ракети „Пийскипър“, вече до една унищожени. „Пашкулът“ позволяваше да се подхожда към ракетата без страх, понеже всички опасни точки бяха в устойчив контакт с вътрешността на конструкцията. Тя по-скоро наподобяваше външната структура на насекомо и беше необходима, защото, колкото и заплашителна да изглеждаше ракетата, всъщност бе чувствителна колкото най-крехката тъкан. Инсталациите в силоза поемаха основата на капсулата и позволяваха да бъде завъртяна по вертикала и спусната точно на място. Цялата операция, предвид лошото осветление и прочие, изискваше деветдесет минути — удивително, но точно колкото съветските инструкции отпускаха на работниците си.