Том Клэнси - Дълг на честта

— Той е доблестен човек — заяви помощникът на Шоу, като използва често срещана похвала за ФБР. — Каза: „Престъплението си е престъпление.“ — Президентът нареди също да подходят към случая възможно „най-прикрито“, но това се очакваше.

— Чудесно. Лично ще го уведомя какво правим по въпроса.

Както обикновено, Номури направо се захвана за работа. Правеше обичайното си вечерно посещение на тази обществена баня с тази група чиновници — вероятно бе получил най-чистата задача в ЦРУ. Това беше и един от най-хубавите начини за получаване на информация, на които някога се бе натъквал, а още по-хубав го правеше фактът, че остана за голямото шише саке, което сега стоеше полупразно на ръба на дървеното басейнче.

— Ще ми се да не беше ми казвал за кръглите й очи — рече Номури, сам затворил очи и седнал в обичайния си ъгъл, позволявайки на тялото си да поеме обгръщащата го топлина от водата. При четиридесет и два градуса беше достатъчно горещо, за да падне кръвното налягане и да се предизвика еуфория. Трябваше да се прибави и въздействието на алкохола. Много японци имат генетична аномалия, наричана на Запад „ориенталска руменина“ или при по-голяма етническа толерантност — „патологично пиянство“. Всъщност то представлява ензимно смущение и означава, че при сравнително малко количество поет алкохол ефектът е голям. Това за щастие беше черта, която семейството на Номури не споделяше.

— Защо? — попита Казуо Таока от отсрещния ъгъл.

— Защото сега тази гайджин, магьосницата му, не ми излиза от ума! — отвърна Номури добродушно. Едно от другите последствия от банята бе интимната сърдечност. Мъжът до агента от ЦРУ разроши грубо главата му и се разсмя, а останалите от компанията се присъединиха.

— Аха, и сега искаш да чуеш още, нали? — Номури нямаше нужда да поглежда. Мъжът, чието тяло се опираше в неговото, се приведе с интерес напред. Останалите със сигурност щяха да го последват. — Знаеш ли, беше прав. Стъпалата им са прекалено големи, циците също, но обноските им… Да, това могат да го научат криво-ляво.

— Караш ни да чакаме ли? — попита друг член на компанията, като се престори на ужасно разгневен.

— Не цените ли драмата? — Последва весел хоров смях. — Е, вярно, циците й са твърде големи, за да е истинска красавица, ама всички трябва да правим жертви в живота, а пък и честно казано, виждал съм и по-лоши уродливости.

„Какъв добър разказвач!“ — помисли си Номури. Имаше дарба. След секунда чу шум от изваждането на коркова тапа, след което един мъж пак напълни чашките. В действителност пиенето беше забранено в обществената баня по здравословни причини, ала, нетипично за страната, тази наредба масово се пренебрегваше. Номури посегна за чашата си с все още затворени очи и се постара хубаво да запечати образа в паметта си, като замаскира действието си с блажена усмивка, траеща, докато над пушещата повърхност на водата се разменяха още подробности. Описанието стана по-конкретно и пасваше все по-точно със снимката и другите детайли, дадени му в ранния сутрешен влак. Все още нямаше нищо окончателно. Всяко едно от хиляди момичета можеше да отговаря на описанието, пък и Номури не беше особено възмутен от събитието. В едно или друго отношение тя е поела своите рискове, но бе американска гражданка и ако можеше да й се помогне, щеше да го направи. Това изглеждаше незначително отклонение от основната му задача, ала ако не друго, то го подтикна да зададе въпрос, който щеше да го накара да изглежда дори повече член на тази група хора. Следователно така ставаше по-вероятно да изкопчи от тях важна информация по-късно.

— Нямаме избор — каза един мъж в друга подобна баня, не много далеч оттам. — Трябва ни помощта ви.

Останалите петима мъже си помислиха, че няма нищо неочаквано. Въпросът беше просто кой ще се разори. Съдбата реши да са този човек и фирмата му. Това не намаляваше срама му, че е принуден да моли за помощ, и останалите почувстваха неговата болка, макар външно да показваше само безстрастни добри обноски. Всъщност мъжете, които го слушаха, изпитаха и нещо друго: страх. След като веднъж се бе случило, сега щеше да е много по-лесно да се повтори. Кой ли щеше да е следващият?

По принцип нямаше по-сигурно място за инвестиране от недвижимата собственост, от истинските недвижими имоти с физическо покритие. Нещо, което можеш да пипнеш и усетиш, където можеш да строиш и живееш и което другите могат да видят и оценят. Въпреки че в Япония имаше постоянни усилия да се създаде достатъчно нова земя за строенето на нови летища например, основното правило важеше тук така, както и другаде: имаше смисъл да се купува земя, понеже наличността на недвижими имоти бе ограничена и поради това цената им нямаше да падне.