Том Клэнси - Дълг на честта

В Япония обаче тази истина беше изкривена от уникалните местни условия. Политиката за използване на земята в страната бе опорочена от прекомерната власт на дребните собственици на обработваеми площи и нямаше нищо необичайно да видиш малко парче земя в средата на предградийна обстановка, предназначена за отглеждането на четвърт хектар зеленчуци. Поначало малка (цялата държава беше горе-долу с размерите на Калифорния и заселена с приблизително половината жители на САЩ), страната им беше още по-претъпкана поради факта, че нямаше много орни площи. И тъй като на годните за оран земи хората могат също да живеят по-лесно, мнозинството от населението беше допълнително концентрирано в шепа големи и гъсто населени градове, където цените на недвижимите имоти ставаха още по-високи. Удивителният резултат от тези привидно нормални факти бе, че търговската недвижима собственост само в Токио имаше по-голяма „балансова“ стойност от тази на всичката земя в четиридесет и осемте свързани непосредствено американски щати. Имаше нещо дори по-удивително: тази абсурдна измислица се приемаше от всички, сякаш имаше нещо логично в нея, докато всъщност беше точно толкова ненормално изкуствена, колкото манията по холандските лалета през седемнадесети век.

Ала както и в Америка, в крайна сметка какво бе националната икономика освен едно колективно вярване? Или поне така смятаха всички от цяло едно поколение. Икономичните японски граждани спестяваха голям процент от доходите си. Тези спестявания влизаха в банките в такива огромни количества, че наличният капитал за заеми беше почти също толкова голям. Като следствие лихвените проценти за тези заеми бяха съответно ниски и позволяваха на предприятията да купуват земя и да строят въпреки цените, които навсякъде другаде по света щяха да бъдат нещо средно между безбожни и невъзможни. Както всеки изкуствен ценови шок, явлението имаше опасни последици. Надутата балансова стойност на притежаваните недвижими имоти се използваше като допълнителна гаранция за други заеми и като залог за пакети от акции, купени с минимална печалба. С течение на времето уж интелигентни и далновидни бизнесмени в действителност бяха изградили сложна сграда от карти, за чиято основа служеше убеждението, че столицата Токио има по-голяма истинска стойност от цяла Америка, простираща се между Бангор и Сан Диего. (Допълнителна последица от това бе представата за стойността на недвижимата собственост, която повече от всичко друго убеди японските бизнесмени, че американските недвижими имоти, изглеждащи в края на краищата съвсем същите като тези в родината им, не може да не струваха повече, отколкото глупавите американци им искаха.) В началото на деветдесетте се появиха тревожни мисли. Резкият спад на японската фондова борса заплаши да наложи допълнителни изисквания за големите сделки с малка печалба и накара някои бизнесмени да обмислят продажба на притежаваните имоти, за да избягнат провал. Тогава дойде шокиращото, ала неизненадващо осъзнаване, че никой не иска да плати балансовата стойност на парцел земя и че макар всички да я приемат на теория, в действителност да се плати общоприетата цена не е… хм, страшно реалистично. В резултат на това единствената карта, крепяща цялата постройка, тихомълком беше отстранена от основата на конструкцията и се чакаше само лек полъх на вятъра, за да може всичко да рухне — възможност, преднамерено пренебрегвана в разговорите между висшите ръководни кадри.

Досега.

Седналите в басейна мъже бяха приятели и колеги от много години и след спокойното и достойно признание на Козо Мацуда за сегашните парични затруднения на компанията му всички съзряха общата катастрофа на хоризонта, който внезапно се оказа много по-близо, отколкото очакваха само два часа по-рано. Присъстващите банкери можеха да предложат заеми, ала лихвените проценти сега бяха по-високи. Индустриалците можеха да предложат услуги, но те щяха да повлияят на минималните печалби от операциите им и щяха да имат неблагоприятен ефект върху вече колебливите цени на акциите им. Да, те можеха да спасят приятеля си от фалиране, съпътствано в тяхното общество от личен позор, който щеше завинаги да го отстрани от тази задушевна компания. Ако не го стореха, щеше да му се наложи да използва „най-добрата“ си възможност и да заложи безшумно част от административните си сгради на пазара, като тайно се надява, че някой ще ги купи на цена, близка до общоприетата. Нямаше обаче голяма вероятност (знаеха го, и самите те не биха поискали да го направят), а ако се разбереше, че „балансовата стойност“ е не по-малко въображаема от писанията на Жул Верн, те също биха пострадали. Щеше да се наложи банкерите да признаят, че сигурността на заемите им, а оттук и сигурността на парите на техните вложители също е празна измислица. Щеше да се разбере, че едно солидно количество „истински“ пари, което може да се възприеме само като цифра, е изчезнало като по някаква зла магия. Поради всички тези причини те щяха да направят нужното, щяха да помогнат на Мацуда и фирмата му (срещу съответните отстъпки, разбира се), като прикрият парите, нужни му за неговите операции.