Том Клэнси - Дълг на честта

— Роб, на много добри кадри никога не им се случва да бъдат проучени за командване на ескадра. След двадесет години те все още са с чин капитан III ранг и свършват като разносвачи на въздушната държавна поща, работещи нощна смяна.

— И правят добри пари от това.

— Избра ли си вече ковчег?

Шегата промени настроението. Джексън вдигна поглед и се ухили.

— Мамка му! Ако не мога да танцувам, поне още мога да гледам. Пак ти казвам, приятел: ако искаш да проведем всичките хубавички операции, които планираме в моето отделче, ще ни трябва помощ от сградите на този бряг на река Потомак. Майк Дъбро се справя страхотно, докато все едно лепи тапети с една ръка, но той и войниците му също имат предели, нали го съзнаваш?

— Добре, адмирале, обещавам ти следното: когато ти дойде времето да получиш бойната си група, ще има такава. — Не беше кой знае какво обещание, но и двамата знаеха, че по-добро не можеше да му предложи.

Тя беше номер пет. Странното бе… „По дяволите!“ — помисли си Мъри в кабинета, намиращ се на шест пресечки от Белия дом. Всичко беше странно, а ходът на следствието го безпокоеше най-силно. Заедно с екипа си разпита няколко жени, които признаха (някои засрамено, други без явна емоционална съпричастност, а трети с гордост и чувство за хумор), че са легнали с Ед Килти, обаче пет от тях не го направили съвсем доброволно. При тази жена, оказала се последна, наркотиците са били допълнителен фактор и тя изпитваше прикриван срам, чувстваше, че сама е паднала в капана.

— И така? — попита Бил Шоу в края на изморителния и за него ден.

— Ами случаят е солиден. Сега разполагаме с пет известни жертви, четири от тях живи. Две могат да свидетелстват за изнасилване във всеки съд, който познавам. В това число не влиза Лиса Беринджър. Другите две сочат използването на наркотици на федерална територия. Те използват почти едни и същи думи, разпознават етикета на бутилката с бренди, последствията, всичко.

— Добри свидетели ли са? — попита директорът на ФБР.

— Според очакванията при такива случаи. Време е да го задвижим — добави Мъри.

Шоу кимна разбиращо. Скоро щеше да започне изтичане на информация. Просто не можеш да водиш тайно разследване прекалено дълго даже и при най-добрите обстоятелства. Част от хората, които разпитваш, ще останат верни на набелязаната личност. И колкото и внимателно да формулираш встъпителните въпроси, те ще използват нужното неголямо въображение, за да разкрият естеството на проучването, често защото сами го подозират. После тези мними свидетели ще си направят труда да се свържат с набелязаното лице, за да го предупредят — било защото са убедени в невинността му, било понеже се надяват да извлекат лична изгода. Престъпник или не, вицепрезидентът имаше значителна политическа власт и все още можеше да направи неохотно големи подаръци на онези, спечелили благоразположението му. В друго време ФБР можеше да не стигне толкова далеч. Самият президент или дори министърът на правосъдието щяха да отправят скрито предупреждение и някои висши служители сами щяха да издирят жертвите и да предложат един или друг вид обезщетение, което в много случаи би свършило работа. В крайна сметка единствената причина да стигнат дотук беше, че ФБР разполагаше с разрешението на президента, съдействието на министъра на правосъдието и различна законна и морална атмосфера за работа.

— Веднага щом говориш с председателя…

Мъри кимна.

— Да, със същия успех можем да направим пресконференция и да оповестим едно по едно доказателствата си. — Разбира се, те не можеха да го направят. Веднъж щом основните им доказателства бъдеха предоставени на политически фигури (в този случай на председателя и член на най-голямата партия в конгресната юридическа комисия), те веднага щяха да се разчуят. Единственото, което наистина щеше да зависи от Мъри и екипа му, бе изборът по кое време да стане всичко. Ако беше достатъчно късно, новината нямаше да излезе в сутрешните вестници, с което щяха да си навлекат гнева на редакторите от „Вашингтон пост“ и „Ню Йорк таймс“. Бюрото трябваше да спазва строго правилата. Не биваше да изтича нищо, тъй като ставаше дума за криминално следствие и правата на обвиняемия трябваше да се пазят така ревностно (а всъщност и повече), както тези на жертвите, за да не би евентуалното дело да бъде опорочено.

— Ще го направим тук, Дан — взе решение Шоу. — Ще помоля министъра на правосъдието да се обади и да насрочи срещата. Може би така информацията няма да се разчуе още известно време. Какво точно каза президентът онзи ден?