Том Клэнси - Дълг на честта

— Прикритие? — поинтересува се Джон.

— Не сме решили още. Преди да тръгнете, трябва да поработим върху езиковите ви умения.

— Може би в Монтерей? — Чавес се усмихна. Това бе вероятно най-приятното местенце в Америка, особено по това време на годината.

— Две седмици пълно задълбочаване. Отлитате тази вечер. Учител ще ви бъде човек на име Олег Юриевич Лялин, майор от КГБ, минал към нас неотдавна. Всъщност там той поддържаше мрежа, наречена БОДИЛ. Той е човекът, подал информацията, заради която ти и Динг подслушвахте пътническия самолет…

— Уха! — възкликна Чавес. — Ако не беше той…

Госпожа Фоли кимна, доволна, че той направи връзката толкова бързо.

— Точно така. Той има много хубава къща с изглед към морето. Оказа се, че дяволски добре му се удава да преподава езика, може би защото самият той е трябвало да го научи. — Сделката излезе много изгодна за ЦРУ. След разпита Лялин се зае с творческа работа в езиковата школа на въоръжените сили, където заплатата му се даваше от Министерството на отбраната. — Както и да е, когато бъдете в състояние да си поръчате обяд и да намерите тоалетната на местния език, ние ще сме готови с фалшивите паспорти.

Кларк се усмихна и се изправи, разбрал знака, че е време да си вървят.

— Тогава да се връщаме на работа.

— Да защитаваме Америка — отбеляза Динг с усмивка, докато оставяше снимките на бюрото на госпожа Фоли, сигурен, че в действителност дългът да защитава родината си е вече част от миналото.

Кларк чу забележката и също я прие като шега, докато не го връхлетяха спомени, които изтриха изражението от лицето му.

Вината не беше тяхна. Просто въпрос на конкретни условия. С население, четири пъти по-голямо от това на САЩ, и с едва една трета от площта им, те трябваше да сторят нещо. Хората се нуждаеха от работа, продукти и възможност да имат нещата, които всеки по света искаше. Виждаха ги на телевизионните приемници, които, изглежда, се намираха дори там, където цареше безработица, а понеже ги виждаха, настояваха за възможност да ги получат. Съвсем просто. Човек не можеше да каже „не“ на деветстотин милиона души.

Определено не можеше, ако е един от тях. Вицеадмирал В. К. Чандраската седеше в кожения си стол на командния мостик на самолетоносача „Вираат“. Задълженията му, посочени и в професионалната му клетва, бяха да изпълнява заповедите на правителството си, ала по-голям дълг имаше към народа. Нямаше нужда да отива по-далеч от собствения си мостик, за да го види: ръководният персонал и особено матросите бяха най-доброто, което родината му можеше да създаде. Те бяха най-вече свързочници и старшини, изоставили всичко на субконтинента в полза на този нов живот, и полагаха големи усилия да се справят добре, защото колкото и мизерно да беше заплащането, то бе за предпочитане пред връхлитащите ги икономически промени в страна, където процентът на безработицата се колебае между 20 и 25. Само за да може родината му сама да задоволява нуждите от храна, трябваше да минат… Колко? Двадесет и пет години. Дори това бе постигнато едва с дадените им като подаяние сортове, продукт на западната агронаука, чийто успех все още тормозеше много умове — сякаш отечеството му, древно и мъдро, не можеше само да кове съдбините си. Даже успешното подаяние можеше да е бреме за духа на нацията. И сега какво? Най-сетне икономиката на страната му се съвземаше бързо, но вече достигаше лимита си. Индия се нуждаеше от допълнителни ресурси, обаче най-вече й трябваше пространство, а то бе ограничено. На север от родината му се издигаше най-внушителният в света планински масив. На изток се намираше Бангладеш, който имаше повече проблеми дори от тях. На запад беше Пакистан: също пренаселен, а и стар религиозен враг. Война с него можеше реално да доведе до нежелано отрязване на петролните доставки на страната му от ислямските общности в Персийския залив.

„Какъв лош късмет!“ — помисли си вицеадмиралът, сетне взе очилата си и огледа флотилията, понеже си нямаше друга работа в момента. Ако не предприемеха нищо, най-доброто, на което можеше да се надява родината му, бе да не остане в пълен застой. Ако насочеха вниманието си навън и активно затърсеха пространство… Ала според „новия световен ред“ не можеха да го сторят. На Индия й беше отказано участие в надпреварата за величие от същите нации, които бяха участвали в нея и после я прекратиха, да не би и други да ги настигнат.

Доказателството бе пред него. Неговият флот, един от най-могъщите в света, построен, екипиран и обучен на безбожно висока цена, плаваше в един от седемте световни океана (единствения, кръстен на държава), и дори тук беше втора сила, подчинена на част от американските военноморски сили. Това дразнеше дори повече от другото. Америка бе тази, която казваше на страната му какво може да прави и какво не. Америка, чиято история съществуваше от едва двеста години. Парвенюта. Бяха ли воювали те с Александър Македонски или с великия Хан? Целта на „изследователските“ пътешествия на Европа била да достигнат именно неговата страна, а този случайно открит материк сега отказваше да признае величието, силата и правотата на древната родина на адмирала. Да, той прикриваше много зад уж професионалната си незаангажираност, докато останалият ръководен персонал щъкаше нагоре-надолу.