Том Клэнси - Дълг на честта

— Съжалявам, Джак. Все забравям, че си нов на този етаж.

— Химикалите имат различни промишлени приложения — обясняваше руският полковник на американския си колега.

— Браво. Нашите можем единствено да ги изгорим, а пушекът ще те убие. — Разбира се, изгорелите ракетни газове от течното гориво също не бяха с дъх на пролет, ала строго погледнато, те наистина бяха промишлени химикали с разнообразни други приложения.

Докато те наблюдаваха, техници извиха един маркуч от правата тръба край ракетния „пускатель“ (руската дума за „силоз“) до камиона, който щеше да откара последния азотен тетраоксид в някакъв химически завод. Долу друга приставка към ракетното тяло поемаше още един маркуч, впомпващ газ под налягане в горната част на пълния с окислител резервоар за по-добро изкарване на разяждащия химикал. Върхът на ракетата беше тъп. Американците виждаха къде е било приспособлението за закрепване на бойната глава, но тя вече беше демонтирана и сега се намираше на друг камион, предхождан от два бронетранспортьора БТР-70 и следван от още три, на път за мястото, където бойните глави можеха да бъдат обезвредени преди пълното им разглобяване. Америка купуваше плутония. Тритият от бойните глави щеше да остане в Русия, вероятно за да бъде продаден в крайна сметка открито и да свърши на циферблатите на часовници и инструменти. Пазарната цена на трития бе около петдесет хиляди долара за грам и продажбата му щеше да донесе хубавичка печалба на руснаците. Американецът сметна, че може би затова руските му колеги действаха така експедитивно.

Това бе първият силоз на ракета SS-19, който щеше да бъде деактивиран от 53-и стратегически ракетен полк. Беше едновременно същото и различно от деактивирането на американските силози под надзора на руснаците. И в двата случая ставаше дума за същата маса железобетон, макар че тази се намираше в гора, докато всички американски силози бяха на открито — различни схващания за сигурността на местоположението. Климатът не се различаваше много. В Северна Дакота беше по-ветровито поради откритите пространства. Средната температура бе незначително по-ниска в Русия, което се компенсираше от ледения вятър в прерията. Своевременно кранът на тръбата беше завъртян, маркучът отстранен и камионът потегли.

— Имате ли нещо против да надникна? — попита полковникът от Военновъздушните сили на САЩ.

— Моля. — Руският командир на стратегическите ракетни части махна към откритата дупка. Дори му подаде един голям фенер. Сега беше негов ред да се смее.

„Копеле такова!“ — искаше да възкликне полковник Андрю Малкълм. На дъното на този „пускатель“ имаше заледено езерце. Преценката на разузнаването отново бе погрешна. Кой би повярвал?

— Като подкрепление ли? — попита Динг.

— Може би само ще разглеждате забележителности — каза им госпожа Фоли и почти си повярва.

— Ще ни осведомиш ли подробно за мисията? — попита Джон Кларк делово. В крайна сметка сам си беше виновен, след като с Динг се бяха превърнали в един от най-добрите оперативни екипи на Управлението. Той хвърли поглед към партньора си. Момчето напредна много за пет години. Дипломира се в колежа и скоро щеше да стане магистър по международни отношения, не какво да е. Работата на Чавес вероятно би докарала на преподавателите му сърдечен удар, тъй като представата им за международни връзки не включваше преебаването на други нации — шега, която Доминго Чавес сам измисли в прашните равнини на Африка, докато четеше историческа книга за един от семинарите си. Още не се бе научил да прикрива емоциите си, тъй като все още притежаваше част от наследената пламенна природа, макар че Кларк се чудеше дали всичко не е преструване за пред Фермата и други места. Във всяка организация отделният служител трябваше да има „служебна репутация“. Джон си имаше своята. Хората говореха за него шепнешком с глупавото убеждение, че прякорите и клюките никога няма да стигнат до ушите му. Динг също искаше да си спечели репутация. Е, това беше нормално.

— Снимки? — попита Чавес тихо, след което ги взе от ръката на госпожа Фоли. Бяха шест. Проучи ги всичките, като ги подаваше една по една на шефа си. Младшият агент задържа гласа си спокоен, ала позволи изражението му да издаде неговото отвращение. — А ако Номури открие лицето и адреса, тогава какво?

— Вие двамата влизате в контакт с нея и я питате дали би искала безплатен самолетен билет за дома — отговори заместник-директорът на оперативния отдел, без да добави, че щеше да последва и обширен разпит. Всъщност ЦРУ не даваше нищо безплатно.