Том Клэнси - Дълг на честта

— Стратегически авиационен командир в Сиатъл е Чък О’Кийф. Някога работех под негово командване. Той ме накара да говоря по въпроса с Бил Шоу и шефът одобри един безшумен оглед, но това не доведе доникъде, а пък дивизията на Чък и така има предостатъчно работа.

— Ще говоря с Мери Пат. Ами другият въпрос?

— Съжалявам, приятел, но за това ще трябва да питаш Шефа.

„Проклятие! — помисли си Райън, когато Мъри излизаше. — Винаги ли ще има тайни?“

В много отношения да се провежда операция в Япония беше изключително трудно. Естествено, съществува расовият проблем. Строго погледнато, Япония не е хомогенно общество. Племето айну са първоначалните обитатели на островите, но те живеят основно на Хокайдо, най-северния от тях. Все още наричани аборигени, те са доста изолирани от преобладаващото японско общество по неприкрит, расистки начин. В Япония има и подобно корейско етническо малцинство, чиито предшественици били вкарани в началото на века като евтина работна ръка, точно както Америка бе пуснала имигранти и на атлантическото, и на тихоокеанското крайбрежие. За разлика от нея обаче, Япония отказваше право на гражданство на имигрантите си, освен ако не приемат изцяло японска самоличност — факт, още по-странен поради това, че самият японски народ е само разклонение на корейския: нещо, доказано чрез ДНК-тестове, което обаче удобно и някак възмутено се отричаше от по-големите слоеве на японското общество. Всички чужденци бяха гайджин — дума, която подобно на много други в местния език притежаваше множество нюанси. Обикновено превеждана меко само като „чужденец“, думата имаше и други значения… „Като например «варварин» — помисли си Чет Номури, — плюс всички скрити обиди, които е съдържала в себе си при въвеждането й от гърците.“ Иронията бе там, че като американски гражданин той самият беше гайджин въпреки стопроцентовия си японски произход. И макар да бе отраснал с тихо негодувание срещу расистката политика на американското правителство, довела някога семейството му до истинска катастрофа, нужна му бе едва седмица в земята на прадедите му, за да зажадува за връщане в Южна Калифорния, където животът течеше гладко и лесно.

За Честър Номури изживяването беше странно: да живее и да „работи“ тук. Внимателно го проучиха и разпитаха, преди да го включат в операция САНДАЛОВО ДЪРВО. Когато се присъедини към ЦРУ след дипломирането си от лосанжелиския университетски колеж (без да си спомня добре защо го е направил освен заради смътното желание за авантюри, примесено със семейната традиция в държавната служба), той откри, донякъде за своя изненада, че се наслаждава на живота. Удивително приличаше на полицейската работа, а Номури обожаваше полицейските филми и романи. Нещо повече, бе адски интересно. Научаваше нещо ново всеки ден. Все едно да си в курс по жива история. Но може би най-важният урок, който научи, беше, че прадядо му е бил мъдър и проницателен мъж. Номури не бе сляп за недостатъците на Америка, ала предпочиташе тамошния живот пред този в коя да е от страните, които посети. И като осъзна това, дойде гордостта от всичко, което вършеше, макар все още да не беше съвсем сигурен какво, по дяволите, прави всъщност. Разбира се, същото важеше и за ЦРУ, но той така и не го проумя напълно даже когато му го признаха във Фермата. В края на краищата, как бе възможно? Трябва да е било някаква тяхна си шега.

В същото време по един двойствен начин, за който той беше прекалено млад и неопитен, че да го оцени напълно, Япония можеше да се окаже лесно място за провеждане на операция. Това важеше особено силно на влака, превозващ служителите от домовете им до града, в който работят.

Степента на пренаселеност тук бе достатъчна, за да накара кожата му да настръхне. Не бяха го подготвили за страна, в която гъстотата на населението налагаше близък контакт с всякакви непознати, и наистина той скоро осъзна, че националната мания за строга лична хигиена и учтиво поведение е само следствие от това. Хората толкова често се търкаха, блъскаха или по друг начин връхлитаха в контакт едни с други, че липсата на учтивост би довела до улични убийства, които щяха да засрамят и най-престъпното предградие на Америка. Комбинацията от притеснена усмихнатост при докосванията и вледеняваща лична изолираност правеше нещата поносими за местните граждани, въпреки че Номури все още срещаше проблеми. „Дай на човека малко пространство“ — бе често употребявана фраза в университетския колеж в Лос Анжелис. Тук очевидно не беше просто, защото нямаше пространство за даване.