Том Клэнси - Дълг на честта

По-мъчни бяха частите на бомбите, връщащи се през атмосферата. Представляваха големи и кухи обърнати конуси, сто и двадесет сантиметра високи и петдесет широки в основата, направени от уран-238 — тъмночервен и много здрав метал. Огромните конуси (малко повече от четиристотин килограма всеки) трябваше да бъдат отлети прецизно, за да има пълна динамична симетрия. Предназначени до известна степен за „летене“ през вакуум, а за кратко и през въздух, те трябваше да са идеално уравновесени, да не би да станат нестабилни при полета. За изненада на всички, да се постигне това се оказа най-трудната производствена задача. Процесът на отливане бе променен два пъти, но дори сега корпусите се завъртаха периодично, също както при балансиране на автомобилна гума, само че с далеч по-малко допустими отклонения. Външността на всяко от десетте тела не беше така добре обработена, както влизащите вътре части, макар всички да бяха гладки на пипане и без ръкавица. Вътре нещата бяха различни. Леки, ала симетрични неравности щяха да позволят на „физичния пакет“ (американски термин) да пасне плътно и ако му дойдеше времето (което, разбира се, всеки се надяваше да не стане), огромният високоенергиен поток от „бързи“ неутрони щеше да атакува падащия през атмосферата корпус на бомбата, да доведе до бързо разбиване на атомите и да удвои енергията, освобождавана от плутония, трития и литиевия деутерид вътре.

„Това е елегантната част“ — мислеха си механиците и особено онези, незапознати с ядрената физика, които бяха усвоили процеса с течение на времето. Уран-238, толкова плътен, здрав и труден за работа елемент, бе изключително мъчно топим метал. Американците дори го използваха за броня на танковете си — толкова добре устояваше на външна енергия. При профучаване през атмосферата с 27 000 километра в час въздушното триене би унищожило повечето материали, обаче не и този, поне не за нужните няколко секунди, а накрая материалът щеше да стане част от самата бомба. „Елегантно — мислеха си инженерите, като използваха най-тачената дума в тяхната професия, — струва си времето и усилията.“ Щом всеки корпус биваше завършен, той се натоварваше самостоятелно на платформена кола и го избутваха до склада. Оставаха да се доизработят само три. По тази част от проекта изоставаха с две седмици за разочарование на всички.

Бомба №8 навлезе в първия процес на металообработване. Ако бъдеше взривена, изграждащият я уран-238 щеше да допринесе и за повечето радиоактивен прах. Да, чисто и просто физика.

Беше просто още една случайност, вероятно породена от ранния час. Райън пристигна в Белия дом малко след седем, с около двадесет минути по-рано от обикновено, защото движението по шосе №50 се случи необичайно спокойно през целия път. В резултат на това не бе имал време да прегледа всичките ранни документи, които сгъна под мишница пред западния вход. Съветник по националната сигурност или не, той трябваше да мине през металния детектор и точно там се натъкна на нечий гръб. Въпросният човек тъкмо предаваше служебния си пистолет на униформен агент от тайните служби.

— Вие, момчета, още не вярвате на Бюрото, а? — попита един познат глас цивилния главен агент.

— Най-малко на Бюрото! — бе веселият отговор.

— И изобщо не ги обвинявам — добави Райън. — Провери и глезена му, Майк.

След като мина през магнитния портал, Мъри се обърна.

— Вече нямам нужда от оръжие. — Помощникът на заместник-директора на ФБР посочи листовете под мишницата на Джак. — Така ли се отнасяш със секретни документи?

Хуморът на Мъри беше механичен. Просто му бе в природата да се позаяде със стар приятел. Тогава Райън забеляза, че и министърът на правосъдието току-що е влязъл и се оглежда назад някак раздразнено. Защо член на кабинета идваше тук толкова рано? Ако беше свързано с националната сигурност, Джак щеше да знае, а престъпленията рядко бяха толкова важни, че да отведат президента в кабинета преди обичайния час — осем. И защо Мъри го придружаваше? Хелън д’Агустино чакаше от другата страна, за да ги преведе лично по коридорите на горния етаж. Всичко в тази неочаквана среща разпалваше любопитството на Райън.

— Шефът чака — рече Мъри предпазливо, след като разчете погледа на Джак.

— Можеш ли да се отбиеш на излизане? Смятах да те търся за нещо.

— Готово. — И Мъри го остави, без дори да попита приятелски за Кати и децата.

Райън мина през детектора, сви вляво и заизкачва стълбите към ъгловия си кабинет, за да прегледа утринните документи. Работата вървеше бързо и той вече навлизаше в обичайната за този час рутина, когато секретарката пусна Мъри в кабинета му. Нямаше смисъл да увърта.