Том Клэнси - Дълг на честта

— Всичко ще свърши, сър, ще свърши завинаги — продължи Райън. — Тук аз съм здравомислещата птица с остро обоняние, нали? Можем да го прокараме на Хълма. Струва си парите, че и повече.

— Аргументите ти са силни както винаги — обади се Арни ван Дам от стола си.

— Откъде административно-бюджетното управление ще вземе парите, Арни? — попита президентът.

Сега дойде ред на Райън да се обади плахо:

— От Отбраната, откъде другаде?

— Преди да се палим толкова, ви напомням, че вече стигнахме твърде далеч.

— Какво ще спечелим, като унищожим последните си ракети? — попита Ван Дам.

— Ще загубим пари — отговори Джак. — Вече плащаме майка си и баща си за премахването на ядрените подводници, а и природозащитниците…

— Какви прекрасни хора! — отбеляза Дърлинг.

— …но тези разноски са еднократни.

Погледите се насочиха към шефа на президентската канцелария. Неговата политическа преценка бе безпогрешна. Загрубялото му лице претегли факторите и се обърна към Райън.

— Струва си врявата. На. Хълма ще има врява, шефе — каза той на президента, — ала след година ще припомняте на американския народ как сте премахнали надвисналия над него…

— Дамоклев меч — довърши Райън.

— Тези католически училища — изкиска се Арни. — Мечът, който висеше над Америка цяло поколение. На вестниците ще им хареса, а и добре знаете, че Си Ен Ен ще вдигне голям шум по въпроса в някой от едночасовите си специални репортажи, с множество хубави снимки и неточен коментар.

— Не ти ли харесва, Джак? — попита Дърлинг вече с широка усмивка.

— Господин президент, аз не съм политик, нали? Засега не е ли достатъчно, че премахваме последните двеста междуконтинентални балистични ракети в света? — Хм, това май не беше съвсем вярно. „Да не ставаме прекалено поетични, Джак. Все още остават китайците, британците и французите.“ Но последните две страни щяха да ги последват, нали? Китайците пък щяха да бъдат принудени да видят най-логичния ход чрез търговски преговори, а и какви врагове щяха да им останат, че да се притесняват?

— Само ако хората го видят и разберат, Джак. — Дърлинг се обърна към Ван Дам. И двамата пренебрегнаха неизказаните допълнителни тревоги на Райън. — Накарай информационната служба да се захване за работа. Официалното изявление го правим от Москва, нали, Джак?

Райън кимна.

— Такова беше споразумението, сър.

Нещата щяха да се развият по-различно, първоначално внимателно щеше да бъде подхвърлена непотвърдена информация. Следваха свиквания на Конгреса за събиране на повече данни. Тайни обаждания до няколко телевизионни компании и доверени репортери, които щяха да се окажат точно където трябва и когато трябва (нещо трудно изпълнимо поради десетчасовата разлика между Москва и последните американски зони с междуконтинентални балистични ракети), за да запечатат за историята края на кошмара. Самото унищожаване бе доста мръсен процес, което обясняваше защо той хич не се харесваше на американските екодружества. При руските ракети бойните глави се сваляха за разглобяване, течното гориво се източваше от снарядите, демонтираха се ценните и (или) секретни електронни компоненти и после с помощта на сто килограма силен експлозив се взривяваше горната част на силоза, който своевременно щеше да бъде запълнен с пръст и заравнен. Американският метод бе различен, защото всички американски ракети използваха твърдо гориво. При тях снарядните тела се превозваха до Юта, където ги отваряха и от двата края. Сетне ракетните двигатели се запалваха и ги оставяха да изгорят като най-големите фойерверки в света, вдигайки облаци от изгорели токсични газове, способни да отнемат живота на няколко диви птици. В Америка силозите също ги взривяваха — американски апелативен съд бе отсъдил, че засягащият националната сигурност характер на международното споразумение за контролиране на оръжията отменя четири природозащитни постановления въпреки многото законни обжалвания и протести. Последното взривяване щеше да е изключително драматично, още повече че силата му трябваше да е около една десетомилионна от това, което силозът някога е пазил. Джак реши, че някои цифри и понятия са просто твърде големи, за да бъдат осъзнати… Даже и за хора като него.

Легендата за Дамокъл разказваше за царедворец от кръга на сицилианския крал Дионисий, който влагал всичкото си красноречие да хвали богатствата на господаря си. За да се наложи по жестокия и деспотичен начин на „великите“ мъже, Дионисий поканил царедвореца си Дамокъл на разкошен пир и го настанил на удобно място право под един меч, който пък висял от тавана на конец. Целта била да демонстрира, че кралските богатства са толкова мимолетни, колкото сигурността на гостите му.