Том Клэнси - Дълг на честта

Тогава три исторически случайности се притекли на помощ на Япония. Американският Конгрес, разтревожен от „лакомията“ на петролните компании, искащи международни цени за продуктите си, поставил лимит на изкупната цена на родния нерафиниран петрол. Това замразило американските цени на бензина на най-ниското ниво в промишления свят, спряло изследването за нови горива и окуражило Детройт в производството на големи, тежки и неикономични автомобили. После войната между Израел и арабите през 1973 накарала американските шофьори за пръв път от тридесет години да се наредят на опашки за бензин и травмата от това изумила страната, смятаща, че е над тези неща. Тогава те осъзнали, че Детройт произвежда само коли, които гълтат бензин сякаш от язовирни шлюзове. „Компактните“ автомобили, които американските производители започнали да правят предишното десетилетие и които почти веднага прераснали в среден размер, харчели не по-малко от големите си събратя, а и при всички положения не били така добре изпипани. Най-лошото било, че неотдавна американските производители до един инвестирали пари в заводи за големи автомобили — факт, едва не довел до гибелта на „Крайслер“. Тази петролна криза не продължила дълго, но била достатъчна, та Америка да преосмисли покупвателните си привички, ала родните компании не притежавали нито капитал, нито техническа гъвкавост, за да се променят бързо според изискванията на непривично изнервените американски граждани.

Тези граждани незабавно увеличили покупките на японски коли, особено на решаващите, диктуващи моделите пазари по Западния бряг, което довело до финансирането на проучвания и разработки за японските фирми, наели от своя страна американски дизайнери с цел да направят техните продукти по-привлекателни за растящия им пазар. Използвали и свои инженери за подобрения по обезопасяващата част. Така по време на втората голяма петролна криза през 1979 година „Тойота“, „Хонда“, „Датсун“ (по-късно „Нисан“) и „Субару“ били на разположение с подходящи продукти. Хубави били младежките години! Евтината йена и скъпият долар означавали, че дори сравнително ниски цени гарантирали хубавичка печалба, че търговските им представители можели да прибавят допълнителна такса от хиляда долара или повече, загдето дават на хората възможността да купуват такива чудесни автомобили, а това им бе довело голяма и нетърпелива армия американски купувачи.

Ямата знаеше, че онова, което никога не бе хрумвало на някой от хората на масата, не е идвало наум и на управата на „Дженерал мотърс“ или на Съюза на обединените автомобилни работници. Всички бяха приели, че щастливото положение ще се проточи в блажена безкрайност. Бяха забравили, че бизнесмените имат божествено право толкова, колкото и кралете. Япония се научила да използва една слабост на американската автоиндустрия. Когато му дошло времето, Америка пък се поучила от грешките си и точно както японските компании натрупали капитал от американската арогантност, по същия начин те почти веднага си изградили или купили имидж. Междувременно американските компании безмилостно смалили всичко — от автомобилния си дизайн до ведомостите си, понеже преоткрили икономическите факти точно когато японците си позволили да ги забравят. Всичко станало почти незабелязано, особено за самите участници, неподпомагани от „аналитиците“ на медиите, които били твърде заети да се взират в дърветата, за да съзрат формата на цикличната гора.

За по-нататъшно нормализиране на нещата валутният курс се променил (както и трябвало да стане, след като толкова пари течали в едната посока), ала японските индустриалци го предвидили толкова, колкото Детройт забелязал да се задават собствените му проблеми. Относителната стойност на йената скочила, а доларът паднал въпреки всички усилия на японските основни банкери да задържат своята валута слаба. С тази промяна изчезнали и много от възможностите за печалба на японските фирми, включително и от недвижимите имоти, закупени в Америка, чиято стойност паднала достатъчно, че да се считат за чисти загуби. А и при всички положения човек не може да пренесе Рокфелеровия център в Токио.

Трябваше да стане така. За разлика от тези мъже Ямата го разбираше. Бизнесът беше цикъл, като да се носиш нагоре-надолу с вълната и никой още не е открил начин да спре този цикъл. Япония бе още по-зависима от него, тъй като, служейки на Америка, японската промишленост всъщност представляваше част от американската икономика и обект на всичките й странни приумици. Американците нямаше да се оставят да бъдат по-глупави от японците до безкрай и с възвръщането на здравия разум те за пореден път щяха да ги превъзхождат по мощ и ресурси, а неговият шанс щеше да бъде пропилян завинаги. Ямата си каза, че същото важи и за шанса на страната му. Това също беше важно, но не то извика пламъка в очите му.