Том Клэнси - Дълг на честта

— Това в окръга на Ал Трент ли е? — прекъсна го президентът.

— Точно така.

— Извинявайте. Моля, продължете. — Дърлинг посегна към чая. Следобедното кафе вече му създаваше проблеми. — Защо не искат да им дадат лиценз?

— Това е една от компаниите, които задокеанската конкуренция почти разруши. Тя се придържаше към старото управително тяло. То поумня, нае няколко млади и будни инженери-конструктори и запретнаха ръкави. Излязоха с пет-шест важни нововъведения. Съвсем случайно това се оказва най-рентабилното. Твърдят, че могат да правят резервоарите, да ги опаковат и да ги превозват по вода до Япония по-евтино, отколкото им излиза на японците да ги произвеждат у дома си, а и резервоарите били по-здрави. Обаче не успяхме даже да убедим другата страна да ги използва в заводите си тук. Всичко пак опира до компютърни чипове — заключи Каплан.

— Как така могат дори да превозват…

Сега бе ред на Каплан да го прекъсне:

— С кораби, господин президент. Техните фериботи пристигат тук пълни и по принцип се връщат абсолютно празни. Товаренето няма да струва пукната пара, а отгоре на всичко резервоарите се доставят право в доковете на компанията. „Диърфийлд“ даже разработи товарещо-разтоварваща система, която изключва всякаква възможност за превишаване на времето.

— Защо не настоявахте?

— Изненадан съм, че не е настоял — отбеляза Кристофър Кук.

Намираха се в стилен частен дом край „Калорама роуд“. Скъпият район от окръг Колумбия даваше дом на немалко членове от дипломатическия корпус, както и на редовите членове на вашингтонската общност: лобисти, адвокати и на всички останали, желаещи да бъдат близо, но не твърде, до мястото на действието — центъра на столицата.

— Ех, ако „Диърфийлд“ ни бяха дали патент. — Сейджи въздъхна. — Предложихме им изгодна цена.

— Вярно — съгласи се Кук и си наля още една чаша бяло вино. Би могъл да каже: „Но, Сейджи, изобретението е тяхно и те искат да извлекат печалба от него“, обаче не го направи. — Защо вашите хора не…

Сега бе ред на Сейджи Нагумо да въздъхне.

— Вашите хора се изхитриха. Те наеха изключително умен адвокат в Япония и патентът им беше признат за отрицателно време. — Той пък би могъл да добави, че му е обидно, задето гражданин на неговата страна може да е толкова продажен, ала това би било неуместно предвид обстоятелствата. — Е, вероятно накрая ще се вслушат в гласа на разума.

— Може би тук е моментът да отстъпите, Сейджи. Най-малкото смекчете предложението си за лицензния договор.

— Защо, Крис?

— Президентът се интересува от въпроса. — Кук направи пауза, след като видя, че Нагумо още не разбираше. — „Диърфийлд“ е в избирателния окръг на Ал Трент. Той пък има доста власт на Хълма. Председател е на следствената комисия.

— Е, и?

— И е хубаво да държим Трент доволен.

Нагумо обмисли аргумента за около минута, като отпиваше от виното и зяпаше през прозореца. Ако фактът му бе известен по-рано същия ден, можеше да поиска разрешение да отстъпят по този пункт, но не го знаеше и не го направи. Промяната сега би означавала, че си признава грешката, а Нагумо мразеше това не по-малко от всеки друг човек в света. Реши, че вместо това ще внесе подобрено предложение за лицензни права… без да знае, че като не прие да изгуби престижа си, той щеше да спомогне за нещо, за чието предотвратяване иначе би опитал всичко.

Нещата рядко се случват поради една-единствена причина. Дори най-хитрите и най-опитните манипулатори признават, че в основата на истинското изкуство трябва да е използването на нещата, които те не могат да предвидят. На Райзо Ямата знанието обикновено му действаше успокоително. Обикновено знаеше какво да прави, когато неочакваното се случеше… Но не винаги.

— Вярно, периодът беше смутен, но сме виждали и по-лошо — подхвана един от гостите му, — пък и отново сме самостоятелни, нали?

— Принудихме ги да отстъпят за компютърните чипове — изтъкна друг. Всички около ниската маса закимаха.

„Те са просто слепи“ — каза си Ямата. Нуждите на родината му изцяло съвпадаха с възникналата възможност. Съществуваше нов свят и въпреки постоянните изявления на Америка за новия ред в този нов свят, единствено безредие бе заменило ако не стабилната, то поне предвидима епоха на последните три поколения. Сега за съвременните умове симетрията на Изтока и Запада стоеше толкова назад в историята, че изглеждаше като далечен и неприятен кошмар. Руснаците все още се олюляваха от погрешния си експеримент, американците също, макар че тези глупаци до голяма степен сами си причиняваха болката, и то след случилото се. Вместо само да поддържат мощта си, американците я бяха загърбили в момент на върховно господство (нещо често срещано в историята им) и в повяхването на две бивши велики сили прозираше възможност за една страна, заслужаваща величие.