Том Клэнси - Дълг на честта

Американците също така не знаеха, че търговският кораб „Такуйо“, спрял по средата на пътя между Великденските острови и перуанския бряг, не се занимаваше с научноизследователската риболовна работа, която би трябвало да върши. На два километра източно от „Такуйо“ имаше гумен сал с локатор от системата за глобално разпознаване и радиостанция. Корабът нямаше радар за проследяване на падащи балистични цели, но връщащият се в атмосферата предмет сам извести появата си в утринния здрач. Нагорещен до бяло от триенето при преминаването през гъстите слоеве, той профуча като метеор точно в определения миг и остави огнена диря, сепвайки допълнителните наблюдателни постове на пристана, които знаеха какво да очакват и все пак бяха поразени. Те бързо обърнаха глави да го проследят и видяха, че цопна едва на двеста метра от сала. По-късно изчисленията щяха да покажат, че точката на воден контакт е била точно на двеста и шестдесет метра встрани от планираното. Съвсем не бе идеално и за разочарование на някои беше с една класа под най-новите американски ракети, ала за целите на експеримента бе напълно достатъчно. Нещо повече: опитът се проведе пред целия свят и пак остана незабелязан. След секунди бойната глава освободи надуваем балон, който да я държи на повърхността. Спусната от „Такуйо“ лодка вече се готвеше да изтегли въжето, за да може върналата се в атмосферата бомба да бъде прибрана и данните й анализирани.

— Няма да е лесно, нали? — попита Барбара Линдърс.

— Да, така е. — Мъри не смяташе да я лъже. През последните две седмици бяха станали наистина много близки, даже по-близки, отколкото бе госпожица Линдърс с психотерапевтката си. През това време обсъдиха всеки аспект на изнасилването повече от десет пъти, направиха записи на всяка дума плюс печатни копия и провериха повторно всеки факт дотам, че снимките от кабинета на бившия сенатор бяха сравнени с цвета на мебелировката и килимите. Всичко съвпадна. Е, имаше няколко несъответствия, но съвсем малко, а и всичките бяха незначителни. Същината на случая остана незасегната. Всичко това обаче не променяше факта, че щеше да е адски трудно.

Мъри отговаряше за случая като личен представител на директора Бил Шоу. Под ръководството на Мъри бяха двадесет и осем агенти, двама от които инспектори от главния отдел, а почти всички останали опитни мъже на средна възраст, избрани заради професионализма им (имаше и шестима млади агенти за подготвителната работа). Следващата стъпка щеше да е среща с американски адвокат. Вече бяха избрали нужния им човек: Ан Купър, двадесет и девет годишна, доктор по право от университета в Индиана, специалист по сексуалните престъпления. Елегантна, висока жена, чернокожа и заклета феминистка, тя имаше предостатъчно хъс за такива дела и името на обвиняемия за нея нямаше да е по-важно от въпроса колко е часът. Това бе лесната част.

Следваше трудната. Въпросният „обвиняем“ беше вицепрезидентът на Съединените щати и според конституцията не можеха да го третират като обикновен гражданин. В този случай „съдебното жури“, което трябваше да реши дали да има процес, щеше да е юридическата комисия към Долната камара на Конгреса. На теория Ан Купър щеше да работи заедно с председателя и с членовете на комисията, макар че на практика тя щеше да движи делото сама, а хората от комисията да й „помагат“, като парадират и разкриват подробности пред пресата.

Мъри обясни бавно и спокойно, че пожарът ще се развихри, когато председателят на комисията разбере какво се задава. Тогава обвиненията щяха да станат обществено достояние — нещо неизбежно поради политическия аспект. Вицепрезидентът Едуард Дж. Килти щеше възмутено да отхвърли всички обвинения, а защитата му сама да се впусне в разследване на Барбара Линдърс. Щяха да открият фактите, които Мъри вече бе чул от нейната уста (много от тях болезнени), и поне в началото нямаше да информират обществеността, че жертвите на изнасилване и особено онези, премълчаващи престъпленията, претърпяват смазваща загуба на самоуважение, често изразяваща се в ненормално сексуално поведение. (Научили вече, че сексуалната активност е единственото, което мъжете искат от тях, те често се мъчат да я достигнат, като безполезно търсят достойнството, отнето им от първия нападател.) Барбара Линдърс не беше изключение: лекувала депресията си, зарязала пет-шест служби и направила два аборта. Трябваше да се установи пред комисията, че това е следствие от тормоза и че не е показател за ненадеждността й. Защото, щом случаят станеше известен на обществеността, тя нямаше да може да се защити, без да й позволят да говори открито, докато адвокати и следователи пък щяха да имат безброй възможности да я атакуват така упорито и ожесточено, както Ед Килти, ала пред много повече хора. За това щяха да се погрижат медиите.