Том Клэнси - Дълг на честта

— Именно.

Райън се усмихна малко кисело.

— МП, сигурна ли си, че нещата са достатъчно сложни? Защо не включиш още някой елемент?

В Невада хората чакаха слънцето да се скрие зад планините, преди да започнат планираното рутинно учение, макар и с някои направени в последния момент изменения. Всички щабни офицери бяха опитни мъже, и все пак останаха смаяни при първото си посещение в „Страната на мечтите“, както служещите в авиацията все още наричаха тайния си полигон при езерото Грум. На това място се изпробваха „неуловими“ самолети и районът бе отрупан с радари и други системи, които да определят до каква степен всъщност им се изплъзват тези машини. След като слънцето най-сетне изчезна и ясното небе притъмня, хората се качиха по самолетите, които се вдигнаха за нощни изпитания. Мисията тази вечер беше да се приближат до въздушните позиции при базата „Нелис“, да доставят някаква артилерийска техника и да се върнат до езерото Грум, без да бъдат засечени. Това щеше да е достатъчно трудно.

Джексън, нахлупил униформената си фуражка, наблюдаваше най-новото попълнение в технологиите за заблуждаване на радари „Стелт“. „Команч“ имаше някои интересни прояви в това поприще, както и в специални операции, с което бързо се превръщаше в най-актуалната машина на Пентагона. Армията заяви, че правят истинско магическо шоу, което си заслужава да се види, и той дойде да гледа…

— Оръжия, оръжия, оръжия! — възкликна щабният офицер по патрулната честота деветдесет минути по-късно. Сетне добави по интеркома: — Господи, каква красива гледка!

Рампата на военновъздушната база „Нелис“ приютяваше най-голямото авиокрило изтребители, подсилено днес още повече от две гостуващи ескадрили за предстоящата операция „Червен флаг“. Това предоставяше на двадесетмилиметровото оръдие на неговия хеликоптер „Команч“ над сто мишени и той откри огън покрай равните редици самолети, преди да се обърне и да напусне района в посока юг. Видя казината на Лас Вегас, докато правеше лупинг, за да отвори място за другите два команча, сетне отново се спусна на петнадесет метра над неравния пясък и пое курс на североизток.

— Пак улавям сигнал. Някакъв летец на „Ийгъл“ продължава да ни засипва с вълни — съобщи седящият отзад.

— Хванал ли ни е на прицел?

— Дяволски сигурно е, че се опитва и… Господи!

Един изтребител F-15С изсвири достатъчно близо над тях, че команчът да се разклати от силата на въздушната струя. После някой се обади по патрулната честота:

— Ако изтребителят ми беше „Ехо“, щях да ви скъсам задника.

— Просто си знаех, че вие от военновъздушните сте такива. Ще се видим на рампата.

— Прието. Край. — В далечината, на дванадесет часа на радара му, изтребителят блъвна за поздрав пламъци от дюзите си.

— Добри и лоши новини, Санди — отбеляза седящият отзад.

Уж бяха „неуловими“, но се оказа недостатъчно. Вградената в хеликоптера „Команч“ технология, правеща го слабо забележим, беше достатъчно добра, за да изиграе радар за ракети, ала проклетите летящи машини за ранно предупреждаване с големите им антени и чипове за обработване на сигнали все ги улучваха с вълните си. „Вероятно в перката“ — реши пилотът. Трябваше да поработят още по въпроса. Добрата новина бе, че изтребителят F-15C с отличния си противоракетен радар не можеше да прехване ракетите му въздух-въздух, а топлинен локатор бе загуба на време за всички участници дори над студена пуста повърхност. Обаче F-15Е със своя апарат за нощно виждане можеше да го разпердушини с едно двадесетмилиметрово оръдие. Не биваше да го забравя. И така, светът още не беше идеален, но все пак „Команч“ си оставаше най-страхотният хеликоптер в историята.

Главният щабен офицер Санди Рихтер вдигна поглед. В сухия и студен пустинен въздух успя да види мигащите светлини на обикалящия в орбита самолет Е-3А със система за ранно предупреждение и контрол „АУАКС“. Съвсем не бе толкова далеч. Прецени, че е на малко повече от девет хиляди метра. Сетне през ума му мина интересна мисъл. Онзи от флота изглеждаше достатъчно интелигентен и ако представеше идеята си както трябва, може би щеше да му се удаде да я изпробва…

— Това започва да ми писва — казваше президентът Дърлинг в кабинета си, разположен по диагонал срещу този на Райън в западното крило. Имаха две хубави години, ала през последните няколко месеца бяха забили рязко спирачките. — Днес пък за какво се хванаха?

— Бензинови резервоари — отговори Марти Каплан. — Заводът за авточасти „Диърфийлд“ в Масачузетс наскоро откри начин да ги произвежда в почти всякаква форма и обем от стандартни стоманени листове. Роботизиран процес, дяволски ефикасен. Те отказаха да дадат лиценз на японците…