Том Клэнси - Дълг на честта

— Накрая ще са пет тона.

Той подсвирна.

— Мислите ли, че можете да насилите толкова много тази машинка? — Четири хиляди и петстотин килограма бяха магическото число. Ако можеш да изведеш толкова в ниска орбита, значи можеш да изстрелваш въртящи се в синхрон със Земята информационни сателити. Четири хиляди и петстотин килограма щяха да стигнат за самия спътник и за допълнителния ракетен двигател, нужен за достигането на по-голяма височина. — Крайната ви степен сигурно е голяма работа.

Първоначалният отговор беше усмивка.

— Това е фирмена тайна.

— Е, май ще разберем след двайсетина секунди. — Американецът се извърна в стола си, за да наблюдава дигиталния телеметър. Възможно ли е те да знаят нещо, неизвестно на него и на хората му? Не вярваше, ала за да е по-сигурна, НАСА разполагаше с камера, наблюдаваща изстреляния Н-11. Разбира се, японците не знаеха. НАСА имаше наблюдателни станции по целия свят, за да следи американската космическа дейност, и тъй като често нямаха никаква работа, те бяха осведомени за какво ли не. Станциите на остров Джонстън и на атола Куаджалейн в началото били предназначени за опити с космическата стратегическа отбрана и за следене на съветски ракети.

Наблюдателната станция на остров Джонстън носеше названието „Кехлибарено топче“ и шестчленният й персонал засече ракетоносителя Н-11, осведомен за изстрелването от сателит на Програмата за подпомагане на отбраната, който също бил изведен в орбита да предупреждава за съветски ракети. Всички смятаха, че това е част от друга епоха.

— Изглежда съвсем като SS-19 — отбеляза главният техник. Последва всеобщо съгласие.

— Траекторията му също — обади се друг, след като провери данните.

— Изключена втора степен й отделяне, крайната степен и полезният товар вече се освобождават… кратко включване на двигателя за корекция… Уха!

Мониторът стана бял.

— Сигналът изчезна, телеметричният сигнал изчезна! — извика някой от контролната кула.

Главният японски инженер изръмжа нещо, прилично на псувня според представителя на НАСА, чийто поглед потърси графичния екран. Изчезнал сигнал едва няколко секунди след запалването на крайната степен можеше да означава само едно.

— Случвало ни се е неведнъж — рече американецът със съчувствие. Проблемът бе, че ракетните горива и особено течното гориво, винаги използвано от крайната степен при изстрелване в космоса, бяха в основата си бризантни вещества. Какво можеше да се обърка ли? НАСА и американските военни над четиридесет години откриваха всяка възможна злополука.

Оръжейният инженер не изпусна нервите си както контролиращият полета офицер и американецът до него правилно то отдаде на професионализма му. При това американецът не знаеше, че той е оръжеен инженер. Всъщност дотук всичко мина точно по плана. Резервоарите на крайната степен бяха заредени с бризантно вещество и експлодираха веднага след отделянето на пакета полезен товар.

Полезният товар беше конусовиден предмет, сто и осемдесет сантиметра широк в основата и двеста и шест дълъг. Бе направен от уран-238, което би изненадало и разтревожило представителя на НАСА. Плътен и много устойчив метал, той беше и изключително мъчно топим, тоест устояваше прекрасно на горещина. Същият материал се използваше за полезния товар на много американски космически апарати, ала нито един от тях не бе собственост на Националното управление по въздухоплаване и изследване на космоса. За да сме по-точни, предмети с почти същите размери и форма бяха поставени на върха на няколкото оставащи ядрени стратегически оръжия, които САЩ сега демонтираха по споразумение с Русия. Преди повече от тридесет години някакъв инженер изтъкнал, че след като уран-238 е идеален материал, издържащ на нагряването при балистично връщане в атмосферата, и същевременно изгражда третата степен на термоядрения взрив, не вижда защо да не изгражда и корпуса на падащата през плътните въздушни слоеве бомба. Тази идея винаги бе блазнила инженерите и накрая била изпробвана, одобрена и от 60-те години се превърнала в постоянна част от американския стратегически арсенал.

Полезният товар, до съвсем скоро част от ракетоносителя Н-11, беше точен макет на ядрена бойна глава, и докато „Кехлибарено топче“ и други наблюдателни станции проследяваха останките от крайната степен, този уранов конус падаше към земята. Той не интересуваше американските камери, понеже в крайна сметка представляваше само полезен товар за орбитални опити, неуспял да достигне скоростта, нужна за обикаляне около Земята.