Том Клэнси - Дълг на честта

Днес нещата бяха други. Сегашният самурай, ако можеше да се нарече така, използваше телефон и искаше незабавни резултати. „Е, пак ще му се наложи да почака“ — помисли си инженерът, докато се взираше в предмета пред него.

Всъщност нещото пред очите му беше сложна лъжа, ала находчивостта и истинската й техническа красота разпалваха самоуважението му. Кабелите за включване отстрани бяха фалшиви, но само шестима тук го знаеха и инженерът бе последният от тях, който слезе по стълбата от най-горната до следващата площадка на подвижната установка. Оттам те щяха да слязат с асансьора до бетонната ракетна площадка и автобус щеше да ги откара до контролния бункер. В автобуса инженерът махна бялата пластмасова каска и започна да се отпуска. След десет минути седеше в удобен въртящ се стол и пиеше чай. Присъствието му тук не бе необходимо, ала когато построиш нещо, искаш да проследиш съдбата му докрай, а и Ямата-сан би настоял.

Ракетоносителят Н-11 беше нов модел. Това бе едва второто му изпитателно изстрелване. В основата му фактически беше залегнала съветска технология — един от последните големи проекти за междуконтинентални балистични ракети, осъществен от руснаците, преди страната им да се разпадне. Ямата-сан купи правата за конструиране на нищожна цена (макар и в твърда валута), след което даде всичките чертежи и данни на хората си за преобразуване и подобрения. Не срещнаха трудности. Подобрена стомана за обшивката и по-хубава електроника за насочващата система спестиха цели 1200 килограма тегло, а допълнителни подобрения в твърдото гориво повишиха коефициента на полезно действие с теоретичните 17 процента. Конструкторският екип се справи толкова брилянтно, че привлече вниманието на американските инженери от НАСА, трима от които бяха седнали в бункера да наблюдават. Не беше ли това голям майтап?

Обратното броене започна според плана. Подвижната установка се оттегли по релсите. Прожектори окъпаха в светлина ракетата, стърчаща върху площадката като паметник… Ала не такъв паметник, за какъвто я смятаха американците.

— Дяволски тежка апаратура — отбеляза единият наблюдател от НАСА.

— Искаме да потвърдим способностите си да извеждаме в орбита тежък полезен товар — отвърна просто един от ракетните механици.

— И така, започваме…

Запалването на ракетния двигател накара телевизионните екрани да блеснат ослепително за кратко, докато неутрализират по електронен път яркостта на белия пламък. Ракетоносителят Н-11 успешно се понесе нагоре върху огнен стълб и пушеща диря.

— Какво сте направили с горивото? — попита тихо човекът от НАСА.

— Въпрос на химия — отговори японският му колега, като гледаше не към екрана, а към редицата апарати. — По-добър качествен контрол и най-вече чистота на окислителя.

— Никога не ги е бивало в това — съгласи се американецът.

„Той просто не вижда това, което е пред очите му“ — казаха си двамата инженери. Ямата-сан беше прав. Изумително!

Насочвани от радар камери наблюдаваха ракетата горе в ясното небе. Първите триста метра тя напредваше вертикално, после се изви бавно и грациозно и видимата й следа избледня до жълто-бял диск. Траекторията й ставаше все по-хоризонтална и ускоряващото летящо тяло се отдалечаваше почти противоположно на следящите го камери.

— ИДНР — прошепна представителят на НАСА точно в подходящия момент. ИДНР означаваше изключване на двигателя на ракетоносителя и го каза, защото мислеше с терминологията на космическите изстрелвания. — Отделяне… запалване на втората степен 17 17 Част от ракета с отделен двигател. — Б.пр. … — Тези термини бяха правилни. Една камера проследи падането на първата степен. Тя все още светеше от догарянето на остатъчното гориво, когато цопна в морето.

— Ще я възстановите ли? — попита американецът.

— Не.

Всички глави се обърнаха към телеметричните данни, когато вече изгубиха зрителен контакт. Ракетата продължаваше да ускорява точно по фиктивната си крива в посока югоизток. Многобройни електронни екрани показваха напредването на Н-11 в цифри и графики.

— Траекторията не е ли малко висока?

— Нужна ни е орбита с голям диаметър — обясни ръководителят на проекта. — Щом установим, че можем да изведем в орбита такова тегло и успеем да проверим точността на извеждането, полезният товар ще излезе от орбита след няколко седмици. Не желаем да замърсяваме допълнително космоса.

— Браво! Всички тези боклуци горе започват да притесняват полетите ни с хора на борда. — Мъжът от НАСА направи пауза, сетне реши да зададе деликатен въпрос: — Какъв е максималният ви полезен товар?