Том Клэнси - Дълг на честта

Родината му не можеше да стане велика, докато ръководителите й (не в правителството, а тези тук около масата) продължаваха да не разбират какво значи величие. Производителната мощ не бе нищо. Едно просто отрязване на пътя на товарните кораби към източниците на суровини можеше да накара всички фабрики в страната да бездействат, а на този фон умението и усърдието на японския работник не биха имали по-голямо значение от някоя поема в стил хайку. Дадена нация е велика поради мощта си, а силата на родината му беше изкуствена точно колкото една поема. Нещо повече: националното величие не се даваше като награда, а се печелеше. То трябваше да се признае от друга велика сила, която е била научена на покорност… или от няколко. Величие не се създава само с едно предимство на нацията. Трябваха много. Нужна бе самостоятелност във всичко… или във възможно най-много области. Неговите събеседници около масата трябваше да го разберат, преди да действа от тяхно име и от името на страната си. Мисията му бе да възроди нацията си и да принизи другите. Неговата съдба и дълг бяха да предизвика случването на тези неща, да бъде катализатор за енергията на всички останали.

Обаче още не му беше дошло времето. Виждаше го ясно. Съюзниците му бяха много, ала не достатъчно, а онези, които му се противопоставяха, бяха твърде закостенели, за да може да ги убеди. Те разбираха какво има предвид, но много по-смътно от него, и докато не променяха начина си на мислене, той не можеше да направи нищо повече от това, което вършеше сега — да предлага съвети и да подготвя сцената. Човек с ненадминато търпение, Ямата-сан се усмихна вежливо и стисна зъби в този момент на безсилие.

— Знаете ли, струва ми се, че започвам да хващам цаката на това място — каза Райън, докато сядаше в кожения стол отляво на президента.

— И аз го казах веднъж — заяви Дърлинг. — Струваше ми три десети от процента на безработните, спречкване с бюджетната комисия и цели десет пункта от рейтинга ми. — Макар тонът му да бе мрачен, той се усмихваше. — Е, какво толкова спешно има, че прекъсваш обяда ми?

Джак не го накара да чака, въпреки че новината беше достатъчно важна и заслужаваше драматичен отговор:

— Готово е споразумението с руснаците и украинците за последните ракети.

— Начало? — попита Дърлинг, като се облегна на бюрото си и забрави за салатата.

— Как ви звучи следващият понеделник? — отвърна Райън с въпрос и широка усмивка. — Те предпочетоха онова, което предложи Скот. Стартовите процедури бяха толкова много, че те просто искат да унищожат последните безшумно и да обявят, че ги няма веднъж и завинаги. Нашите наблюдатели са вече там, техните са тук, и просто ще го направят.

— Харесва ми — рече Дърлинг.

— Точно четиридесет години, шефе — започна Райън с известна жар. — Практически, откак се помня, те разгръщаха своите ракети SS-6, а ние нашите „Атлас“: грозни гадни неща с грозно и гнусно предназначение, и да помогнеш за изчезването им… Е, господин президент, сега съм ви длъжник. Вие ще оберете лаврите, сър, но аз ще мога да разказвам на внуците си, че съм бил наблизо, когато се е случило. — Фактът, че предложението на Адлер към руснаците и украинците е било по инициатива на Райън, можеше накрая да се появи като бележка под линия, ала вероятно нямаше да стане.

— Внуците ни или няма да питат, или ще попитат за какво е бил целият този шум — отбеляза Арни ван Дам безучастно.

— Така е — призна Райън. „Доверете се на Арни за неутрализирането на нещата!“

— Давай сега лошата новина — нареди Дърлинг.

— Пет милиарда — съобщи Джак, без да се изненада от болезнената гримаса, която последва. — Струва си, сър. Наистина.

— Обясни ми защо.

— Господин президент, още когато бях в прогимназията, страната ни живееше под заплахата на балистични ракети с ядрен заряд, насочени към Съединените щати. До шест седмици и последните от тях биха могли да изчезнат.

— Те вече са насочени…

— Да, сър, нашите са насочени към Саргасово море, техните също — грешка, която можете да оправите, като отворите един контролен люк и промените една платка в управляващата система. За това са нужни десет минути от момента, в който отворите люка към ракетния силоз, и са необходими само отвертка и фенерче. — Всъщност това важеше само за съветските („руските!“ — поправи се той за хиляден път). Пренасочването на оставащите американски ракети отнемаше повече време поради по-сложното им устройство. Такива бяха странностите на техниката.