Том Клэнси - Дълг на честта

— Нека се самозалъгват.

— Възхищавам се на увереността ви — обади се инженерът от НАСА от балкона за зрители над работния цех. Той се възхищаваше и на финансирането им. Правителството бе използвало парите за този промишлен конгломерат като параван, за да се сдобие със съветския модел и да го построи. Частната индустрия тук определено пращеше от сили, нали?

— Смятаме, че открихме проблема с крайната степен. Дефектна клапа — обясни японският механик. — Използвахме съветския модел.

— Как така?

— Ами използвахме техния тип клапи за резервоарите на крайните степени. Не струваха. Опитали са се да направят всичко там с изключително малко тегло, но…

Представителят на НАСА замига на парцали.

— Искате да ми кажете, че цялата им произведена серия ракети е била…

Многозначителният поглед накара американеца да млъкне.

— Да. Поне една трета са щели да се издънят. Хората ми смятат, че изпитателните ракети са имали специална конструкция, ала серийното производство е било, хм, типично руско.

— Хм. — Куфарите на американеца бяха вече стегнати и го чакаше кола, за да го откара до международното летище „Нарита“ за безконечния полет до Чикаго. Той огледа производствения цех на завода. Вероятно така бе изглеждал „Дженерал дайнамикс“ през шейсетте, в апогея на студената война. Ракетите бяха наредени като наденици, петнайсет броя в различни фази на монтиране, една до друга, докато техници с бели престилки изпълняваха сложните си задачи. — Тези десет изглеждат почти готови.

— Готови са — увери го директорът на фабриката.

— Кога е следващото ви изпитателно изстрелване?

— Другия месец. Първите ни три полезни товара са готови — отговори дизайнерът.

— Като се захванете с нещо, не се помайвате, а?

— Така просто е по-ефикасно.

— Значи ще излязат оттук напълно сглобени?

Последва кимване.

— Точно така. Естествено, ще херметизираме резервоарите за гориво в инертен газ, но една от добрите страни на този модел е, че е предвидено да се превозват с цялостната конструкция. Така се спестява времето за крайния монтаж преди изстрелването.

— Значи ще ги откарате с камиони?

— Не. — Японският инженер поклати глава. — С влак.

— Ами полезните товари?

— Сглобяват се другаде. Страхувам се, че това е фирмена тайна.

Другата производствена линия нямаше чуждестранни посетители. Всъщност тя почти нямаше посетители, въпреки че се намираше в предградията на Токио. Табелата отвън обявяваше сградата за център за научни изследвания и разработки към голяма корпорация. Живеещите наблизо предполагаха, че там се правят компютърни чипове или нещо подобно. Свързаните с нея електрически проводници не впечатляваха, тъй като уредите, гълтащи най-много ток, бяха парното и климатичната инсталация, поставени в малко ограждение в задната част. Хората, които влизаха и излизаха, също не правеха впечатление. Имаше скромен паркинг с капацитет осемдесетина коли, почти винаги най-малко полупразен. Имаше и дискретна защитна ограда, досущ приличаща на всяка друга около който и да е завод за лека промишленост по света, плюс кабинки с пазачи на двата входа. Коли и камиони идваха и си отиваха и горе-долу това бе всичко за обикновения наблюдател.

Вътре нещата бяха други. Макар че на двата охранителни пункта отвън стояха усмихнати мъже, които учтиво упътваха заблудените мотористи, в сградата всичко се променяше коренно. За всеки пропуск бяха характерни скрити поставки, където лежаха немски пистолети Р-38, и пазачите тук не се усмихваха много. Разбира се, те не знаеха какво охраняват. Някои неща бяха просто твърде необичайни, за да бъдат разпознати. Никой още не бе направил телевизионен документален филм за производството на ядрени оръжия.

Монтажният цех беше петдесет метра дълъг и петнадесет широк, а двата еднакво разредени реда от металообработващи машини бяха обградени с плексиглас. Във всяко оградено място въздухът се контролираше от отделна вентилационна система, каквато имаше и за цялата зала. Техниците и учените носеха бели работнически комбинезони и ръкавици, не по различни от задължителните за работници в завод за компютърни чипове; и наистина, когато някои от тях се показваха навън за една цигара, минувачите ги взимаха точно за такива.

В чистата зала от единия край влизаха грубо оформени плутониеви полусфери, получаваха крайната си форма чрез обработка с машини на няколко етапа и се появяваха в другия край така шлифовани, че приличаха на стъклени. После всяка една се поставяше в пластмасова форма и на ръце я изнасяха от машинния цех към склада, където всяка се поставяше на отделен рафт от стомана, покрита с пластмаса. Не можеха да позволят допир до метал, защото плутоният, освен че е радиоактивен и затоплен поради разпадането на алфа-лъчението, също е и реактивен елемент, бързо произвежда искра при контакт с друг метал и е наистина лесно запалим. Както магнезият и титанът, този метал би горял с удоволствие, а веднъж запален, беше дяволски трудно да се угаси. Заради всичко това работата с полусферите — двадесет на брой — ставаше просто още една рутинна процедура за инженерите. Тази задача отдавна беше приключена.