Том Клэнси - Дълг на честта

— Ами J-2? — попита Джак, като имаше предвид разузнавателния отдел в Обединения комитет на началник-щабовете.

— Никога не са го вярвали, но се надявам сега да повярват, ако отворим достатъчно дупки и видим едно и също. Що се отнася до мен… — Адмирал Джексън сви рамене. — Предполагам, че щом дядо Иван ни позволява да видим това в силоз номер едно, ще открием съвсем същото навсякъде. Просто вече изобщо не им дреме.

Разузнавателните данни идват от много източници и „хитреци“ като Джексън често се оказваха най-добрите от всички. За разлика от разузнавачите, чиято работа бе да преценят способностите на другата страна почти винаги само на теория, Джексън беше човек, чийто интерес към оръжията ги караше да действат. А от неоспорим опит той знаеше, че да ги използваш изискваше много повече, отколкото да ги гледаш.

— Помниш ли, когато си мислехме, че са високи три метра?

— Никога не съм го мислел, но и един дребосък с оръжие пак може да ти съсипе деня — напомни Роби на приятеля си. — И така, колко мангизи изкрънкаха от нас?

— Пет големи.

— Хубава сделка. Парите в наличност от държавните ни данъци. Току-що платихме на руснаците пет милиарда долара, за да „деактивират“ ракети, които не биха могли да напуснат силозите, освен ако първо не се взривят ядрените глави. Баснословна цена, доктор Райън.

— Парите им трябват, Роб.

— На мен също бе, човек. Момче, аз си съдирам задника, за да получа достатъчно реактивни двигатели, които да държат самолетите ни във въздуха. — Често хората не разбираха, че всеки кораб във флота и всеки танков батальон в армията трябваше да се съобразява с бюджета. Макар че командирите не си водеха счетоводна книга, всеки заемаше фиксирано количество изчерпаеми припаси — гориво, оръжия, резервни части, дори храна при бойните кораби, — с които трябваше да изтраят цяла година. Беше нещо до болка познато военен кораб да стои завързан за кея в края на отчетната година, понеже не е останало нищо, с което да се движи. Щом това се случваше, значи някъде оставаше несвършена работа, значи някой екипаж оставаше необучен. Пентагонът беше направо уникален в качеството си на федерална институция, от която се очаква да преживява с фиксиран и често намаляващ бюджет. — От колко по-малка паница очакваш да ядем?

— Нали му казвам, Роб? Председателят…

— Да си остане между нас, но председателят смята, че операциите са нещо, което хирурзите правят в болницата. Ако ме цитираш, край на уроците по голф.

— Колко пари трябват, за да бъдат руснаците извън играта? — попита Джак, като се чудеше дали Роби ще се поуспокои.

— Не чак толкова, колкото загубихме от съкращения. В случай че не си забелязал, флотът ми все още е разтеглен като ластик и си вършим работата с четиридесет процента по-малко кораби. Океанът не се е смалил, нали? Признавам, армията е по-добре, ама ВВС не са, а военноморските части още го духат, въпреки че именно те са основният ни ответен тим за следващия път, когато момченцата и момиченцата от Държавния департамент се издънят.

— Проповядваш на свещеника, Роб.

— Не е само това, Джак. Разкъсваме и хората. Колкото по-малко кораби, толкова по-дълго те трябва да стоят далеч от къщи. Колкото по-дълго са далеч от дома, толкова по-дебели са сметките за поддръжка. Също като в онези лоши времена в края на седемдесетте. Започваме да губим хора. Мъчно можеш да накараш човек да не бъде заедно с жена си и децата толкова дълго. В авиацията му викаме „навлизане в наказателното поле“. Щом загубиш опитни хора, сметките ти за обучение скачат. Губиш бойна ефективност, какъвто ще път да избереш — продължаваше Роби, вече говорейки като адмирал.

— Слушай, Роб, наскоро изнесох същата реч в другото крило на сградата. Правя за теб каквото мога — отвърна му Джак като висш правителствен служител. Сетне двамата стари приятели си размениха по един поглед.

— И двамата сме дърти изкуфелници.

— Мина много време, откак бяхме във факултета — подметна Райън. Гласът му премина почти в шепот: — Аз преподавах история, а ти всяка вечер падаше на колене пред Бога, за да изцери крака ти.

— Трябваше да го правя по-често. В коляното ми се обажда артрит — рече Роби. — Имам авиаторски медицински преглед след девет месеца. Сещаш се, нали?

— Негодност?

— И то завинаги. — Джексън кимна осъзнаващо.

Райън знаеше какво точно означава това. За човек, вдигал изтребители от самолетоносачи повече от двадесет години, то бе жестокото осъзнаване, че старостта е дошла. Повече не можеше да си играе с момчетата. Можеш да се измъкнеш, като обясниш белите си косми с неблагоприятни гени, ала негодност значеше, че трябва да свалиш пилотския си гащеризон, да окачиш шлема и да признаеш, че вече не те бива за единственото нещо, за което си копнял от десетгодишен и в което си блестял почти целия си съзнателен живот. Най-горчиви щяха да са спомените му за нещата, които е казал като лейтенант по адрес на старите летци от времето на младостта си. За скритите самодоволни усмивки, за многозначителните погледи, разменени с другите новобранци. Никой от тях не беше очаквал, че ще ги сполети същото.