Том Клэнси - Дълг на честта

— Какво става, Джесика? — поправи се татко й с търпелива усмивка.

— Той мирише! — изкикоти се тя.

— Е, добре — въздъхна Пиърс Дентън. Отмести поглед, за да разтърси рамото на жена си. Точно тогава видя мъглата и вдигна крак от газта.

— Какво има, скъпи?

— Мат си свърши работата.

— Добре… — Кандас откопча предпазния колан и се извърна, за да надникне отзад.

— Ще ми се да не правиш така, Кенди. — Той също се обърна в най-неподходящия момент. При извръщането колата поднесе малко надясно, докато очите му се мъчеха да наблюдават едновременно пътя и развитието в новия автомобил на съпругата му.

— Мамка му! — Инстинктът му казваше да се върне наляво, ала бе навлязъл прекалено много в другото платно и го знаеше още преди лявата му ръка да извърти волана докрай. Удрянето на спирачки също не помогна. Задните колела се заковаха на хлъзгавия път и понесоха автомобила настрани и право в някаква друга „Креста“. Последната му свързана мисъл беше: „Дали е същата, която…“

Въпреки червения й цвят Снайдер не я забеляза, преди ударът да стане неизбежен. Шофьорът на камиона все още се намираше на шест метра и тичаше натам, прегърнал пожарогасителя като топка за ръгби.

„Божичко!“ — би казал Дентън, но нямаше време. Първата му мисъл беше, че сблъсъкът не е толкова лош. Виждал бе и по-тежки случаи. Инерцията запрати жена му в смачканата дясна страна и това не беше хубаво, но децата отзад бяха, слава богу, в безопасни седалки, и…

Последният решаващ фактор за края на пет човешки живота беше химическото окисляване. Бензиновият резервоар, неправилно галванизиран подобно на онзи на модела С99, бе изложен на контакт със сол при презокеанското си пътуване и дори още повече при минаването по стръмните пътища на източен Тенеси. Точките на заваряване по него бяха особено уязвими и се разшиха при удара. Изкривяването на шасито доведе до влачене на резервоара по грубата бетонна повърхност; дънната обшивка, поначало незакрепена изцяло, просто се отлющи веднага, в металния резервоар зейна друга пробойна и самият той, направен от стомана, даде искрата за запалването на бензина, разпростиращ се сега напред.

Изпепеляващата жега на огненото кълбо всъщност поразчисти мъглата и лумна толкова ярко, че задаващите се автомобили наспираха панически от двете страни на магистралата. Това предизвика тройна катастрофа на стотина метра по-нататък по водещите на изток платна, която не беше сериозна, и накара хората да наизскачат от превозните средства и да се приближат. Горещината обхвана и изтеклото гориво от колата на Нора Дън, обви я в пламъци и уби момичето, което по Божията милост изобщо не дойде в съзнание напук на огнената смърт, поела го в прегръдката си.

Уил Снайдер беше достатъчно близо, за да види всичките пет лица в задаващата се червена „Креста“. Тези на майката и бебето бяха двете, които щеше да помни до края на живота си: настанила се между предните седалки и хванала малкото в ръце, тя изведнъж се обърна, за да види предстоящата смърт, втренчила се право в шофьора на камиона. Внезапният пожар бе ужасна изненада, ала Снайдер, въпреки че престана да тича, не се спря. Лявата задна врата на червената „Креста“ се беше отворила рязко и това му даде възможност, тъй като пламъците бяха предимно от лявата страна на автомобилната развалина, макар и временно. Той се хвърли вътре, вдигнал пожарогасителя като оръжие, докато огънят пълзеше към резервоара с бензин под колата. Прокълнатият случай му даде само един кратък миг за действие, да избере кое от трите деца ще може да живее сред ада, подпалващ вече дрехите и опърлящ лицето му, докато шофьорските ръкавици предпазваха ръцете, разпръскващи охладителен газ в задното купе. Охлаждащият въглероден двуокис щеше да спаси неговия живот, както и още един. Огледа се сред жълтата димна завеса и разпростиращата се бяла пара за бебето, но то не се виждаше никакво, а момиченцето на лявата седалка пищеше от страх и болка точно пред него. Облечените му ръце напипаха и освободиха хромната катарама и той го изтръгна от детската обезопасяваща седалка, като при това счупи ръката му, сетне се отблъсна с крака, за да изскочи от поглъщащите го пламъци. Имаше останала снежна пряспа точно до предпазния парапет и Снайдер се гмурна в нея, като така изгаси собствените си горящи дрехи. После покри детето с пропитата от сол киша със същата цел, а по лицето си усещаше пареща болка — най-беглото предупреждение за онова, което скоро щеше да последва. Наложи си да не се обръща. Чуваше писъци зад гърба си, ала да се върне в пламтящата кола би било самоубийство, към което гледането можеше само да го подтикне. Вместо това сведе поглед към Джесика Дентън, чието лице бе почерняло, дишането й — насечено, и се замоли скоро да се появи полицай, а с него и линейка. След петнадесет минути, когато това се случи, той и детето бяха изпаднали в дълбок шок.