Том Клэнси - Дълг на честта

— Чудесно кацане, Бъд. Съвсем гладко — каза Джексън, когато прозрачният покрив се вдигна.

— Стараем се, сър — отговори изнервено Санчес, докато завиваше надясно. Комисията по посрещането, ако можеше да се нарече така, бе облечена в зелени камуфлажни дрехи и носеше оръжия. Когато самолетът спря, успоредно на него беше разпъната алуминиева стълба. Джексън се измъкна пръв и щом стигна края на стълбата, един старши офицер му отдаде чест, както подобаваше.

— Това е „Томкет“ — отбеляза Ореза и подаде бинокъла на събеседника си. — А този офицер съвсем не е жълтур.

— Няма съмнение — потвърди Кларк, докато гледаше как негърът се качва в един джип. Как ли щеше да повлияе това на предварителните заповеди? Колкото и примамливо да изглеждаше опирането на оръжието в челото на Райзо Ямата, даже да се приближи достатъчно, за да прецени възможностите си (каквито бяха последните инструкции), не бе обещаващо начинание. Той също така докладва за положението на Сайпан и смяташе, че новините са добри. Японските войници, които видя по-рано същия ден, не бяха ни най-малко наперени, макар че някои офицери, и особено по-младшите, изглеждаха много ентусиазирани от мисията си, каквато и да беше тя сега. Човек можеше да очаква същото от лейтенантите във всяка армия.

Къщата на губернатора, разположена на местния Капитолийски хълм в съседство с конгресния център, бе доста приятна за окото. Джексън вече се потеше. Тропическото слънце беше достатъчно силно, а огнеупорният му пилотски гащеризон представляваше прекалено добър изолатор. Тук един полковник му отдаде чест и го въведе вътре.

Роби позна генерал Арима, когато го видя, тъй като си спомни досието на разузнаването, на което попадна в Пентагона. Забеляза, че двамата бяха с горе-долу еднакъв ръст и конструкция. Генералът му отдаде чест. Джексън, гологлав и дошъл тайно, не биваше да го прави според устава на флотата. И без това му се струваше най-правилно да не отвърне със същото. Той учтиво му кимна, ала по-далеч не отиде.

— Генерале, може ли да разговаряме насаме?

Арима кимна и го въведе в нещо, което приличаше на кръстоска между бърлога и кабинет. Роби седна, а домакинът му беше така добър да му даде чаша ледена вода.

— Вашият чин е…

— Аз съм командир на седемдесет и седми специален отряд. Предполагам, че вие сте командирът на японските военни части на Сайпан. — Джексън пресуши чашата. Изключително го дразнеше фактът, че се поти, обаче нищо не можеше да направи.

— Правилно.

— В такъв случай, сър, аз дойдох, за да ви помоля да се предадете. — Надяваше се, че генералът знае семантичната разлика между „моля“ и „настоявам“, нормалния глагол за този случай.

— Не съм упълномощен за това.

— Генерале, онова, което се готвя да ви кажа, е позицията на моето правителство. Можете да напуснете островите с мир. Можете да вземете със себе си и леката артилерия. Тежката ви артилерия и самолетите ще останат и тяхната съдба ще бъде решена по-късно. Засега настояваме всички японски граждани да напуснат острова до възстановяване на нормалните отношения между страните ни.

— Не съм упълномощен да…

— Ще кажа същото на остров Гуам след два часа, а в момента американският посланик в Токио моли за среща с вашето правителство.

— Не сте в състояние да си върнете дори този остров, камо ли пък всичките.

— Вярно е — призна Джексън. — Също така е вярно, че лесно можем да попречим на всички кораби да влизат или напускат японските пристанища за неопределен период от време. По същия начин можем да прекъснем въздушните и морските връзки на този остров.

— Това е заплаха — изтъкна Арима.

— Да, сър, наистина е заплаха. Ще дойде време, когато страната ви ще започне да гладува. Икономиката й ще изпадне в пълен застой. Това не е в ничий интерес. — Той направи пауза. — До този момент пострадаха само военни. Държавата ни плаща, за да поемаме рискове. Ако нещата продължават да вървят така, всички ще пострадат от това, ала най-много родината ви. Ще се натрупа също така допълнителна неприязън у двете страни, а действията ни би трябвало да са насочени към възстановяването на нормалните отношения: толкова бързо, колкото обстоятелствата позволяват.

— Не съм упълномощен да…

— Генерале, преди петдесет години можехте да го кажете, тъй като въоръжените ви сили имаха навика да се бият до последния човек. Те имаха също навика да се отнасят към хората в териториите, които окупирахте, по начин, който дори вие сигурно намирате за варварски… Казвам го, понеже се държахте почтено във всички отношения или поне така показва информацията ми. Благодаря ви за това, сър. — Джексън продължаваше да говори равномерно и учтиво. — Сега не са четиридесетте години. Не съм бил роден, когато войната е свършила, а и самият вие сте били невръстно дете. Едно такова поведение принадлежи на миналото. За него няма място в днешния свят.