Том Клэнси - Дълг на честта

— Джак, в момента Чък Уайтинг представя нашите условия, които са почти еднакви с предложеното от теб снощи.

— Можете да си навлечете нечий политически гняв с това — подчерта Райън, като в себе си изпита облекчение, че Дърлинг е готов да поеме риска.

Мъжът зад богато украсеното бюро поклати глава.

— Не мисля, ала и да стане, мога да го понеса. Искам военните ни части да получат заповеди да свият знамената и да се ограничат само с отбранителни действия.

— Добре.

— Ще мине цяла вечност, преди нещата да се върнат към нормалното си състояние.

— Така е, сър — кимна Джак. — Въпреки това още можем да се справим със ситуацията по възможно най-цивилизован начин. Народът им никога не е подкрепял това. Повечето хора, отговорни за случилото се, са вече мъртви. Този факт трябва да стане ясен на всички. Искате ли аз да се заема?

— Добра идея. Хайде да я обсъдим довечера. Какво ще кажеш да доведеш съпругата си на вечеря? За разнообразие, ще бъде просто частна визита — предложи президентът с усмивка.

— Мисля, че на Кати идеята ще й хареса.

Професор Каролайн Райън тъкмо завършваше една операция. Атмосферата в операционната по-скоро напомняше на завод за електроника. Даже не й се налагаше да носи хирургически ръкавици, а и хигиенните правила тук нямаха нищо общо с тези за стандартната хирургия. Пациентът беше със съвсем лека упойка, докато хирургът, надвесил се над подобния на оптически мерник лазерен апарат, търсеше последния прекъснат съд по повърхността на ретината на възрастния мъж. Тя нагласи внимателно окуляра, подобно на човек, прицелващ се в планинска дива овца от километър разстояние, и натисна бутона. Последва кратко проблясване на зелена светлина и вената бе „запоена“.

— Е, господин Рединг, това е — каза тя тихо и го побутна по ръката.

— Благодаря ви, докторе — отвърна пациентът малко сънливо.

Кати Райън изключи лазерната система и като слезе от високия си стол, се протегна. В ъгъла на залата стоеше специален агент Андреа Прайс, все още дегизирана като член на персонала на болницата „Хопкинс“, която бе наблюдавала цялата процедура. Двете жени излязоха и попаднаха на професор Бернард Кац, чиито очи сияеха над бисмарковските му мустаци.

— Кажи, Берни — каза Кати, докато нахвърляше диагнозата на господин Рединг.

— Имаш ли място на полицата над камината, Кати? — Тези думи я накараха да вдигне поглед. Кац й подаде телеграмата, която представляваше все още традиционният начин за съобщаване на такава новина. — Току-що прибра наградата „Ласкър“, скъпа. — Тук Кац я дари с прегръдка, която едва не накара Андреа Прайс да посегне към оръжието си.

— О, Берни!

— Заслужи си я, докторе. Кой знае, може пък да получиш и безплатна екскурзия до Швеция. Това е десетгодишен труд. Страхотен медицински пробив, Кати.

Тогава се появиха и други служители от отделението, които я аплодираха и се ръкуваха с нея, и за Каролайн Мюлер Райън, доктор по медицина, моментът се равняваше на раждането на бебе. „Е, почти…“ — помисли си тя.

Специален агент Андреа Прайс чу пиукането на пейджъра си и се отправи към най-близкия телефон, записа инструкциите, а сетне се върна при шефа на отделението.

— Това наистина ли е голямо събитие? — полюбопитства тя най-сетне.

— Ами май става дума за най-престижната американска награда в областта на медицината — започна да обяснява Кац, докато Кати се радваше на почитта на колегите си. — Получаваш красиво малко копие на една гръцка статуя, на крилатата богиня на победата от остров Самотраки. Нике, струва ми се. Също и пари. Но онова, което всъщност получаваш, е знанието, че наистина си постигнал нещо значимо. Тя е страхотен лекар.

— Е, моментът е много подходящ. Трябва да я върна у дома й и да й помогна да се преоблече — довери му Прайс.

— Каква е причината?

— Вечеря в Белия дом — отговори агентът и му намигна. — Съпругът й също свърши много добра работа. — Какво точно се разбираше под „много добра“, беше тайна почти за всички, но не и за тайните служби, за които нямаше тайни.

— Господин посланик, бих искал да се извиня на вас, на вашето правителство и на нацията ви за случилото се. Тържествено ви обещавам, че то няма да се повтори. Също така ви давам обещание, че виновниците ще отговарят за всичко пред нашето законодателство — заяви Кога с голямо, макар и малко неестествено достойнство.

— Господин премиер, вашата дума е достатъчна за мен и за моето правителство. Ще положим максимални усилия за възстановяване на отношенията ни — обеща Уайтинг, дълбоко разчувстван от искреността на домакина си, и му се прииска, както на мнозина други досега, Америка да не бе дръпнала основата изпод краката му само преди шест седмици. — Ще предам незабавно исканията ви на моето правителство. Вярвам, че ще намерите отношението ни към вашата позиция за изключително благосклонно.