Том Клэнси - Дълг на честта

— Войниците ми се държаха както подобава — съгласи се Арима, който не знаеше какво друго да каже при тези обстоятелства.

— Човешкият живот е скъпа стока, генерал Арима, прекалено скъпа, за да се хаби ненужно. Ние ограничихме бойните си действия с важни военни обекти. Все още не сме наранили невинни хора, вие също. Но ако тази война продължи, положението ще се промени и последствията ще са по-тежки за вас, отколкото за нас. Това не прави чест на никого. Така или иначе сега трябва да отлетя за Гуам. Знаете как да се свържете с мен по радиостанцията. — Той стана.

— Налага се да изчакам заповедите на правителството ми.

— Разбирам — отвърна Роби, благодарен за факта, че Арима възнамеряваше да спази тези заповеди… от неговото правителство.

Обикновено, когато Ал Трент идваше в Белия дом, биваше придружаван от Сам Фелоус, член на една от основните опозиционни партии в Следствената комисия, ала не и този път, защото Сам все пак бе от друга партия. Имаше и представител на партийното му ръководство от Сената. Късният час превръщаше срещата в политическа, тъй като по-голямата част от персонала на Белия дом си беше отишъл за днес, а президентът си позволяваше да се разсее от напрежението на поста си.

— Господин президент, подразбрах, че всичко е минало добре.

Дърлинг кимна предпазливо.

— Министър-председателят Гото все още не може да се срещне с посланика. Не сме сигурни защо, но посланикът Уайтинг казва да не се тревожим. Общественото мнение там бързо се измества в наша полза.

Трент си взе питие от военноморския стюард, който обслужваше Овалния кабинет. Тази част от персонала на Белия дом сигурно си съставяше списък с предпочитаните от важните личности питиета. За Ал това бе водка „Финиш Абсолют“ с тоник — навик, започнал в университета „Тъфтс“ преди четиридесет години.

— Джак непрекъснато повтаряше, че те не знаят в какво се замесват.

— Умно момче е този Райън — съгласи се висшият сенатор. — Той ти направи немалко услуги, Роджър. — Трент забеляза с раздразнение, че този предан член на онова, което той обичаше да нарича „най-горната камара“, се чувстваше в правото си да се обръща към президента на малко име, когато са насаме. „Типичен сенатор“ — помисли си конгресменът.

— Боб Фаулър ви е дал добър съвет — подхвърли Трент.

— Вярно — кимна президентът. — А ти си човекът, който му вкара тази муха в главата, нали, Ал?

— Виноват. — Думата бе придружена от усмивка.

— Е, аз имам една идея, която искам да ви подхвърля — рече Дърлинг.

Специалният отряд на капитан Чека стигна до края на гората малко след пладне местно време, с което приключи един напълно убийствен и продължителен поход през сняг и кал. Под тях лежеше един тесен път. Капитанът реши, че тази част от града сигурно е била нещо като летен курорт. Паркингите на хотелите бяха почти празни, като се изключеше малкият автобус в един от тях. Той извади клетъчния телефон от джоба си и натисна бутона за автоматично избиране.

— Ало?

— Сеньор Номури?

— О, Диего! Чакам от часове. Как беше екскурзията сред природата? — попита гласът и се засмя.

Чека обмисляше отговора си, когато фаровете на минибуса присветнаха два пъти. Десет минути по-късно всичките рейнджъри се озоваха в него и вътре намериха топли напитки и достатъчно място, за да се преоблекат. Докато се спускаха от планината, шофиращият агент на ЦРУ слушаше радиото и войниците забелязаха как напрегнатото му изражение постепенно изчезна. Щеше да мине още доста време, преди същото да стане и с тях.

Капитан Сато постигна поредното идеално приземяване на международното летище „Нарита“, без изобщо да мисли какво върши, без дори да чуе поздравленията на втория пилот, когато приключи успешно полета. Спокоен външно, отвътре пилотът представляваше един вакуум и изпълняваше обичайните си задължения като робот. Колегата му не го закачаше, тъй като си мислеше, че механиката, свързана с управляването на самолета, щеше да е сама по себе си някаква утеха за капитана, и просто го наблюдаваше как докарва големия 747 чак до края на пистата, където отново спря с обичайната точност до милиметри. След по-малко от минута вратите се отвориха и пътниците изпълзяха навън. Зад прозорците на терминала се виждаше голяма тълпа, която чакаше на изхода и се състоеше предимно от жените и децата на хора, отлетели съвсем наскоро за Сайпан, за да се установят като… местни жители, имащи право да гласуват в най-новия японски остров. Това вече не важеше. Сега те се прибираха у дома и семействата им ги посрещаха така, както се посреща смятан за загубен човек, връщаха се там, където им е мястото, в безопасност. Вторият пилот поклати глава пред целия този абсурд, без да забележи, че изражението на Сато изобщо не се е променило. След десет минути екипажът напусна самолета. Помощен екипаж щеше да го върне в Сайпан след няколко часа, за да продължи масовото изселване чрез специални полети.