Том Клэнси - Дълг на честта

Докато прекосяваха терминала, те видяха още посрещачи на другите изходи, чиято нервност си личеше по вида им, макар мнозина да поглъщаха следобедните вестници, току-що доставени в многото магазини за подаръци на летището.

Заглавието беше „Гото пада: Кога ще сформира ново правителство“.

Изходите за международни полети бяха по-празни от ежедневната норма. Наоколо стояха бизнесмени от бялата раса и очевидно напускаха страната, но сега се оглеждаха любопитно, много от тях с ехидни усмивчици, и спираха вниманието си предимно на полетите, пристигащи от Сайпан. Не би могло да е по-явно какво си мислеха, особено хората, чакащи да отлетят на изток.

Сато също го забеляза. Той се спря и погледна един продавач на вестници. Достатъчно му беше заглавието, за да разбере всичко. Сетне хвърли поглед към чужденците на изходите и промърмори:

— Гайджин… — Това бе единствената излишна дума, която казваше от два часа насам, след което повече не продума до колата си.

„Малко сън може да му помогне“ — помисли си вторият пилот и се отправи към своята.

— Не трябва ли да се върнем навън и…

— И какво, Динг? — попита Кларк, като прибираше ключовете за колата след тридесетминутна обиколка на южната част на острова. — Понякога просто оставяш нещата такива, както са. Струва ми се, че това е един от тези случаи, синко.

— Искаш да кажеш, че всичко свърши? — обади се Пийт Бъроус.

— Ами огледайте се само.

Над главите им все още кръжаха изтребители. Разчистващи екипи едва бяха пообрали отломъците от периферията на „Коблър“, ала изтребителите не бяха се пренасочили към международното летище, чиито писти бяха заети от пътнически самолети. На изток от жилищните площи екипите към ракетите „Пейтриът“ също бяха нащрек, но тези, които не бяха в контролните фургони, стояха скупчени на групички и си приказваха, вместо да вършат обичайната за войниците, запълваща времето работа. Сега местните жители правеха демонстрации (в някои случаи доста шумни) в различни точки на острова и никой не ги арестуваше. На места офицери, подпомагани от въоръжени части, молеха учтиво демонстрантите да стоят настрана от войските, и те благоразумно се вслушваха в предупрежденията. По време на обиколката си Кларк и Чавес видяха пет-шест такива инцидента, които напълно си приличаха: войниците не бяха толкова разгневени, колкото смутени от ситуацията. Джон си помисли, че последното не е признак за армия, готова да води битки, и което бе по-важно, офицерите държаха хората си под строг контрол. Това говореше за заповеди отгоре да няма вълнения.

— Смяташ, че всичко свърши? — попита и Ореза.

— Ако имаме късмет, Португалецо.

Първата официална изява на министър-председателя Кога, след като сформира кабинет, беше да повика посланика Чарлс Уайтинг. Политически назначено лице, чиито последни четири седмици в страната бяха наистина много напрегнати и плашещи, Уайтинг веднага забеляза, че охраната пред посолството е съкратена наполовина. Служебната му кола бе придружена от полицейски ескорт до сградата на парламента. Имаше камери, чакащи да уловят пристигането му пред входа за високопоставени личности, обаче всички бяха задържани далеч от него, а двама съвсем нови министри го въведоха вътре.

— Благодаря ви, че дойдохте толкова бързо, господин Уайтинг.

— Господин министър-председател, от свое име мога да кажа, че се отзовавам на поканата ви с голямо удоволствие. — Двамата се ръкуваха и това беше най-същественото, макар че разговорът им трябваше да засегне безброй проблеми.

— Надявам се, знаете, че нямах абсолютно нищо общо с…

Уайтинг само вдигна ръка.

— Извинете, сър. Да, зная го и ви уверявам, че правителството ми също е наясно с този факт. Моля ви, не е нужно тепърва да установяваме добрата ви воля. Тази среща е достатъчно доказателство за нея — заключи великодушно посланикът.

— А каква е позицията на вашето правителство?

Точно в девет сутринта колата на вицепрезидента Едуард Килти спря в подземния паркинг на Държавния департамент. Агенти на тайните служби го придружиха до асансьора за високопоставени личности, който го качи на седмия етаж, а оттам един от личните помощници на Брет Хансън го отведе до двойните врати на кабинета на държавния секретар.

— Здравей, Ед — поздрави Хансън и стана да посрещне мъжа, когото познаваше като постоянна част от обществения живот през последните две десетилетия.

— Здрасти, Брет.

Килти не беше съкрушен. През изминалите няколко седмици си изясни много неща. По-късно днес той щеше да се изкаже публично и да се извини на Барбара Линдърс и на някои други хора поименно. Преди това обаче трябваше да стори онова, което конституцията налагаше. Бръкна в джоба на сакото си и подаде на държавния секретар един плик. Последният го пое и прочете двата кратки параграфа, оповестяващи оттеглянето на вицепремиера от поста му. Нямаше нито дума повече. Двамата стари приятели си стиснаха ръцете и Килти напусна сградата. Щеше да се върне в Белия дом, където неговите помощници вече събираха вещите му. До вечерта кабинетът щеше да е освободен за нов титуляр.