Том Клэнси - Дълг на честта

— Ние все още не можем да нахлуем на островите. — Санчес направи пауза. — Те са губещите, както и да го погледнеш, обаче последния път, когато трябваше да прелетим оттам… — Той погледна началника си.

— Там е въпросът. Бъд, приготви един „Томкет“, в който да летим заедно.

— Слушам, сър. — Санчес се отдалечи.

— Дали си мислиш същото, което аз… — Капитанът на „Стенис“ повдигна вежда.

— Какво имаме да губим, Фил?

— Един прекрасен адмирал — отвърна тихо той.

— Къде държите радиостанциите на този шлеп? — попита Джексън и му намигна.

— Къде бяхте? — попита изненадано Гото.

— Криех се, след като покровителят ви ме отвлече. — Кога влезе, без да бъде съобщено за него, седна, без да го поканят, и изобщо показваше пълна липса на обноски, което говореше за възобновената му власт. — Какво имате да кажете в своя защита? — запита бившият премиер своя приемник.

— Не можете да ми говорите така. — Ала даже тези думи прозвучаха немощно.

— Направо изумително! Довеждате нацията ни до разруха, а настоявате за уважението на човек, когото господарят ви едва не уби. С ваше знание ли действаше той? — попита с безразличие Кога.

— Не, разбира се… А кой уби…

— Кой уби престъпниците ли? Не съм аз — увери го той. — Има един по-важен въпрос: какво ще предприемете?

— Ами още не съм решил. — Този опит за твърдо изказване се провали по няколко пункта.

— Искате да кажете, че още не сте говорили с Ямата.

— Решенията вземам сам!

— Чудесно. Направете го сега.

— Не можете да ми заповядате.

— И защо не? Скоро ще се върна на този пост. Имате избор. Или ще подадете оставка тази сутрин, или днес следобед ще се изкажа в парламента и ще поискам вот на недоверие. На този вот няма да издържите. При всички положения с вас е свършено. — Кога стана и си тръгна. — Съветвам ви да приключите кариерата си достойно.

Докато капитан Сато минаваше с военен ескорт през терминала, той забеляза, че хората са се струпали и се редят на опашки пред гишетата, за да си купят билети за вкъщи. Придружаваше го само млад лейтенант, парашутист, явно все още горящ от желание за битки, което не можеше да се каже за останалите в зданието. Чакащите джипове отпрашиха и се насочиха към военното летище. За разлика отпреди, сега местните бяха излезли по улиците и носеха табели, подканващи „жълтурите“ да си вървят. „Някои от тях трябва да ги застрелят за наглостта им“ — мислеше си Сато, като още се мъчеше да се примири с мъката си. Десет минути по-късно той влезе в един от хангарите на „Коблър“. Отгоре кръжаха изтребители, за които предположи, че се бояха да се отдалечат от брега.

— Насам, моля — подкани го лейтенантът.

Той влезе в постройката с ненадминато достойнство, пъхнал фуражка под лявата си мишница, изпънал гръб, почти без да спира поглед на нищо освен на далечната стена на хангара, докато лейтенантът не спря и не дръпна гуменото покривало.

— Да, това е синът ми. — Помъчи се да не се вглежда, а и за щастие лицето не беше сериозно обезобразено, понеже шлемът вероятно го бе предпазил. Тялото му беше обгоряло, докато той е седял в капана на разбития си изтребител. Когато обаче затвори очи, ясно видя как единственото му дете се гърчи в пилотската кабина, по-малко от час след като брат му се удави. Как можеше съдбата да бъде толкова жестока? И как така онези, които бяха служили на родината му, трябваше да умрат, а един прост превозвач на граждани се пропускаше от американските изтребители с презрение?

— Командването на ескадрилата смята, че преди да полети обратно, той е свалил един американски изтребител — пробва се лейтенантът. Току-що си го беше измислил, но нали трябваше да каже нещо?

— Благодаря ви, лейтенант. Сега трябва да се върна при самолета си. — По време на обратния път към летището не си размениха нито дума повече. Армейският офицер го остави насаме със скръбта и достойнството му.

След двадесет минути Сато се озова в пилотската си кабина, тъй като пътническият 747 вече бе приготвен за полет и, несъмнено, пълен догоре с хора, връщащи се в родината след обещания от американците безопасен въздушен коридор. Един влекач изтика боинга от пистата за реактивни самолети. Караше го местен жител и жестът му към пилотската кабина, когато разкачваше двете машини, не можеше да се нарече дружелюбен. Но последното оскърбление получи, докато чакаше разрешение за излитане. Един изтребител се спусна към пистата, който обаче не бе син „Ийгъл“, а неопределено сив самолет, на чиито заоблени капаци за двигателите пишеше „U.S. ФЛОТ“.