Том Клэнси - Дълг на честта

— „Контрол“, тук „Сонар“. Приближаващите торпеда са все още в търсещ режим. Нашето вече непрекъснато приема импулси. Подушило е нещо.

— Торпедата им приличат на ранните версии на модел 48, като овце са — каза спокойно Клагет. Държанието му беше фалшиво и той го знаеше, ала екипажът може и да не го усещаше. — Спомнете си трите правила за модел 48. Целта трябва да е сериозна, трябва да е на повече от осемстотин метра и трябва да следва някакъв курс. Щурман, стоп машини!

— Тъй вярно. Сър, от машинното отделение докладват, че заповедта е изпълнена.

— Много добре, сега ще я оставим да се носи по инерция — рече капитанът, понеже вече нямаше какво да нареди. Погледна към армейците и им намигна. Те изглеждаха доста бледи. „Е, това е едно от предимствата да си негър, нали?“ — помисли си Клагет.

„Тенеси“ се килна под тридесетградусов наклон, изгуби повечето от досегашната си скорост, докато се изкачваше и даже повали няколко човека — толкова рязка бе маневрата. Клагет се хвана за червено-белите ръкохватки на перископа, за да запази равновесие.

— Дълбочина?

— Излизаме на повърхността, сър! — докладва щурманът. След секунда ги връхлетя вълна от външен шум, след което подводницата зашеметяващо се гмурна обратно под водата.

— Подгответе се за пълна тишина.

Сега двигателят спря. „Тенеси“ се подмяташе от вълните, докато деветдесет метра по-надолу и около километър по-назад самоходният симулатор на подводница се въртеше около мехурчетата на примамките. Направи всичко, което беше по силите му. Един от моряците бръкна в джоба си за цигара и осъзна, че е загубил пакета си, докато е бил на палубата.

— Торпедото ни превключи на приемащ режим — докладва сонарният оператор.

— Дясно на борд! — нареди Угаки, като се опитваше да бъде спокоен и успяваше. Американското торпедо обаче бе профучало право покрай симулатора… точно както направи преди и неговото. Огледа централния пост. Лицата на всички бяха обърнати към него, както предния път, но сега противниковата подводница стреля първа въпреки предимството му и трябваше само да погледне торпедната траектория, за да разбере, че никога няма да узнае дали втората му атака срещу подводница е била успешна или не.

— Съжалявам — каза той на екипажа си и няколко човека имаха време да кимнат в знак, че приемат неговото последно и искрено извинение.

— Попадение! — извика сонарният оператор.

— Благодаря, „Сонар“ — рече Клагет.

— Вражеските торпеда се въртят под нас, сър и като че ли… Да, преследват симулатора… Улавяме откъслечни импулси, но…

— Но ранната версия на модел 48 не засичаше неподвижни цели на повърхността, старшина — каза тихо капитанът. Двамата може би бяха единствените хора на борда, които дишаха. Е, вероятно и Кен Шоу, застанал при огневия пулт. Това, че не можеха да чуят свръхзвуковите сигнали на торпедния сонар, само влошаваше нещата.

— Тези скапани машинки ще се движат вечно.

— Така е. — Клагет кимна. — Вдигнете електронната антена — добави той, като размисли. Мачтата с чувствителни елементи се показа веднага и всички се присвиха при шума.

— Ъ, капитане, улавям въздушен радар, курс три-пет-едно.

— Мощност?

— Малка, ала се засилва. Вероятно е самолет P-3, сър.

— Добре.

На армейския офицер му дойде множко:

— И просто ще си стоим неподвижно?

— Точно така.

Сато приземи пътническия 747, общо взето, по памет. На пистата нямаше никакви светлини, но луната му стигаше, за да вижда какво прави, и вторият пилот за пореден път се възхити на уменията му, когато лампичките на самолета се отразиха в рефлекторите на земята. Кацането стана малко вдясно от средното платно, обаче Сато успя да измине пистата по права линия, като този път не хвърли както обикновено поглед на по-младшия авиатор. Той вкарваше самолета в терминала, когато в далечината нещо проблесна.

Изтребителят на майор Сато беше първият „Ийгъл“, който се върна в „Коблър“, като фактически по пътя задмина два повредени самолета. На земята имаше оживление, но единственият разговор в ефира бе несвързан. Така или иначе той нямаше голям избор. Изтребителят му вече се движеше на бензинови пари и по памет, а всичките датчици за горивото не отчитаха почти нищо. Също без осветление, авиаторът избра най-подходящия полегат наклон и кацна точно където трябваше. Той не забеляза боеприпаса с размерите на бейзболна топка, който колесникът му улучи. Носът на изтребителя се сплеска, японският „Ийгъл“ поднесе и се преобърна отвъд края на пистата. В резервоарите имаше точно толкова бензинови пари, колкото да се образува искра, и последвалата експлозия разпиля множество части из „Коблър“. Следващият „Ийгъл“, на километър след Сато, се приземи на друга писта и също избухна. Останалите двадесет изтребителя косо завиха и като се отдалечиха, поискаха инструкции по радиостанциите си. Шест се пренасочиха към гражданското летище. Останалите се приближиха към двете големи писти на остров Тиниан, без да знаят, че те също бяха осеяни със скупчени муниции от вълната от ракети „Томахоук“. Приблизително половината успяха да се приземят, без да се натъкнат на някой взрив.