Том Клэнси - Дълг на честта

— Съзнавате ли, че сме като самолетоносач? — попита Кен Шоу, докато наблюдаваше как екипажът приключваше с презареждането на третия и последен посетител. — Свалихме хеликоптери и прочие.

— Дано доживеем да станем отново подводница — отвърна Клагет напрегнато. Видя как прозрачният покрив на хеликоптера се спусна и моряците започнаха да оправят палубата. След две минути тя бе почти празна. Един от главните старшини изхвърли външните приспособления през борда, помаха с ръка и изчезна в херметическия люк. — Опразнете мостика! — заповяда той. Хвърли последен поглед, след което включи микрофона за последен път. — Потопете я!

— Все още не всичко на борда е в изправност — възрази щурманът от атакуващия отсек.

— Чухте капитана — сопна му се вахтеният офицер. Тогава отдушниците бяха отворени и главните баластови цистерни се напълниха с вода. Секунда по-късно горният люк на палубния мостик се превърна от кръгъл отвор в черта и след миг Клагет се появи, за да затвори и долния люк за мостика, като така приведе всичко в изправност.

— Готови сме за потапяне. Измъкнете ни оттук!

— Това е подводница — заяви лейтенантът. — Потапя се… Пълни цистерните си.

— Разстояние?

— Ще се наложи да активизирам апаратурата — предупреди сонарният оператор.

— Тогава го направи! — изсъска Угаки.

— Какви ли са тези проблясвания? — чудеше се вторият пилот. Виждаха се точно над хоризонта, вляво от маршрута им. Нямаше как да прецени разстоянието, но колкото и далеч да бяха, те наистина бяха ярки, а едно се превърна в огнена ивица, която падна като комета в морето. От тъмнината изригнаха още светли ивици, жълто-бели линии, изписвани предимно отдясно наляво. Това обясняваше всичко. — Опа!

— Кулата в Сайпан, тук полет седем-нула-две на японските авиолинии. Намираме се на триста и двадесет километра. Какво става, край? — Не последва отговор.

— Да се върнем ли в „Нарита“? — попита вторият пилот.

— Не! Не, няма да направим такова нещо! — отсече Тораджиро Сато.

Фактът, че гневът не обезсмисли напълно подготовката му, трябваше да се отдаде на неговия професионализъм. До този момент майор Широ Сато вече се бе измъкнал от две ракети и не се паникьосваше напук на нещастието, което сполетя летящия зад него пилот. Радарът му показваше повече от двадесет цели, малко извън обхвата му, и макар някои авиатори от неговата ескадрила да бяха изстреляли своите късобойни ракети въздух-въздух, той нямаше да го стори, докато не му се отвореше по-добра възможност. Уредът сочеше също, че множество радари следят самолета му, ала не можеше да го предотврати по никакъв начин. Той шареше със своя „Ийгъл“ из небето, като правеше остри виражи и резки пикирания, когато затваряше дюзите. Започналото като организирана битка сега представляваше неконтролируемо меле, в което отделните изтребители действаха съвсем сами, като самураи в мрака. Сега той сви на север към най-близките ярки сигнали. Системите, разпознаващи обектите като „свой или враг“, автоматически ги провериха и резултатът не беше такъв, какъвто очакваше. Тогава Сато изстреля своите ракети, сетне се обърна рязко пак на юг. Положението изобщо не беше такова, каквото се надяваше: и дума не можеше да става за честна битка, в която да проверят уменията си един срещу друг в ясното небе. Участваше в хаотична схватка в мрака и просто не знаеше кой е спечелил или загубил. Сега трябваше да се обърне и да бяга. Смелостта си е смелост, но американците ги бяха изтеглили толкова навътре в морето, че горивото едва щеше да му стигне до летището им. Никога нямаше да узнае дали ракетите му са улучили. По дяволите!

Увеличи мощността за последен път, отвори дюзите за бързо оттегляне и зави под ъгъл надясно, за да не се пречка на настъпващите от юг изтребители. Сигурно бяха самолетите им от Гуам. Той им пожела успех.

— ПУЯК, тук ПУЯК-ВОДАЧ. Оттеглете се веднага. Повтарям, оттеглете се веднага! — В момента Санчес се намираше извън бойните действия и му се щеше сега да е в своя „Хорнет“ вместо в по-големия „Томкет“. Получи потвърждения от хората си и макар че загуби няколко самолета, макар че битката не мина изцяло по вкуса му, той знаеше, че са постигнали успех. Отправи се на север, за да разчисти зоната, и провери как е с горивото. Тогава забеляза мигащите светлини на десет часа и се обърна натам, за да проучи по-подробно.

— Господи, Бъд, това е пътнически самолет — възкликна радарният оператор. — Носи маркировката на японските авиолинии. — Това недвусмислено се разбираше по стилизирания червен жерав на високия стабилизатор на опашката.