Том Клэнси - Дълг на честта

Изтребителите все още излитаха от базата „Коблър“ под тях, предимно по двойки и от време на време някой сам. Сините пламъци от дюзите им прорязваха небето и угасваха, когато японските самолети се обръщаха, за да се групират и да посрещнат внезапното нападение срещу острова. Най-накрая Кларк и останалите чуха електрическото жужене на последния оцелял разузнавателен „Хоукай“, който тръгна последен от всички въпреки съвета на вече мъртвите радарни оператори.

За няколко секунди островът се смълча и въздухът остана странно празен, докато хората със затаен дъх очакваха второто действие от среднощната драма.

Само на осемдесет километра от брега американската подводница „Пасадена“ и още три от клас SSN се качиха почти до повърхността и всяка изстреля по шест ракети. Някои от тях бяха насочени към Сайпан. Четири се отправиха към Тиниан. Две към Рота, а останалите се понесоха по гребените на вълните към военновъздушната база „Андерсън“ на Гуам.

— Вдигни перископа! — заповяда Клагет. Перископът се издигна със съскане, задвижван от хидравликата. — Задръж! — извика той, когато върхът на приспособлението се подаде над водата. Започна да го върти бавно, като оглеждаше небето за светлини. Нямаше такива. — Добре, сега антената. — Ново съскане оповести вдигането на УВЧ антената. Капитанът не се откъсваше от перископа и все още оглеждаше околността. После махна с дясната си ръка. Радарът улавяше някакви неясни сигнали от далечни предаватели, обаче нямаше нищо, способно да засече подводницата.

— КОЛИТЕ от „ИНДИ“, тук МЕХАНИЦИТЕ, край — обади се свързочникът по един микрофон.

— Слава богу — възкликна гласно Рихтер и включи микрофона си. — МЕХАНИЦИ, тук „ИНДИ“-ВОДАЧ, идентифицирайте се, край.

— Уиски „Фокстрот“.

— Чарли Танго — отвърна Рихтер, като сравняваше радиопаролите от наколенника си. — Пътувахме пет часа и едно питие ще ни дойде наистина добре, край.

— Останете в готовност — бе отговорът.

— Качете ни на повърхността — нареди Клагет по интеркома. — До всички! Вдигаме подводницата на повърхността, поддържайте бойна готовност. Армейските екипи да са готови за действие.

Нужните приспособления се намираха до аварийния изход в средата на подводницата и по-големия херметически люк, предназначен за съхраняване на насочващата апаратура за балистични ракети. Един от ремонтните екипи на „Тенеси“ стоеше наблизо, за да подава приспособленията, а един главен старшина щеше да се заеме с макарата с маркуча за гориво, скрита в тавана на ракетното отделение.

— Какво е това? — попита „ИНДИ“-2 по радиостанцията. — Водач, тук Втори, хеликоптер северно от нас. Повтарям, хеликоптер на север, голям е.

— Свалете го! — заповяда веднага Рихтер. Не можеше да има приятелски хеликоптери наоколо. Той обърна и увеличи височината, за да огледа лично. Натрапникът дори бе включил сигналните си светлини. — МЕХАНИЦИ, тук „ИНДИ“-ВОДАЧ, на север от нас се движи хеликоптер. Дайте ми информация, край.

Клагет не го чу. „Тенеси“ току-що бе изскочила на повърхността и той стоеше до стълбата, извеждаща на покрива на подводницата. Шоу взе микрофона.

— Сигурно е хеликоптер за борба с подводници от разрушителя, който току-що потопихме… Свалете го във водата, свалете го веднага!

— Въздушен радар на север! — извика след секунда един от електронните специалисти на борда. — Хеликоптер с радар в непосредствена близост!

— Втори, унищожи го веднага! — препредаде заповедта Рихтер.

— Тръгвам, Водач — отвърнаха от втория „Команч“, който се обърна и наклони носа си, за да набере скорост. Който и да беше насреща му, жалко за него. Пилотът мина на огневи режим. Двадесетмилиметровото оръдие под него изникна от подобния си на кану контейнер и се завъртя напред. Целта се намираше на осем километра и не забелязваше носещия се към нея атакуващ вертолет.

Пилотът на „ИНДИ“-2 забеляза, че отново си имат работа със „Сикорски“, сглобен вероятно в същия завод в Кънектикът, където сглобяваха и техните „Команч“. Той бе военноморската версия на UH-60 и представляваше голяма мишена. Стрелна се право към него с надеждата да го свали, преди онзи да е успял да предупреди по радиостанцията за атаката. Нямаше големи шансове. Пилотът се прокле, че не е изстрелял ракета „Стингър“, ала вече бе твърде късно за нея. Мерникът на шлема му съвпадна с целта и той изстреля петдесет патрона, повечето от които попаднаха в носа на приближаващия се сив хеликоптер. Резултатът се видя мигновено.