Том Клэнси - Дълг на честта

— Санди, погледни на север! — каза седящият зад него авиатор, докато Втори кацаше на палубата на подводницата.

Диспечерите от самолетите със системи „Ауакс“ съобщиха, че шест изтребителя „Ийгъл“ са паднали от първия залп ракети, а още два са понесли щети и са се оттеглили. Санчес не можеше да ги види, тъй като летеше в посока, обратна на напредващите вражески изтребители, за да могат сега „Томкет“ да освободят място за „Хорнет“. Получаваше се. Японците ги преследваха и се отдалечаваха от острова си с пълна мощност, с което пропъждаха американците или поне така си мислеха. Предупреждаващият го за опасности екран сочеше, че сега във въздуха летяха вражески ракети, ала те бяха американски модел и той познаваше възможностите им.

— Какво е това? — запита се Ореза.

В началото беше само сянка. По непонятни причини лампите на летището още светеха и те видяха как една бяла ивица прекоси края на летището „Коблър“. Тя направи рязък вираж и се заби в центъра на единствената писта. После формата й се промени, тъй като носът се разхвърча, и малки предмети се посипаха по бетона. Някои от тях експлодираха. Останалите просто изчезнаха: бяха твърде малки, за да ги забележи човек, освен ако не се движеха. Сетне се появиха още и още, като участта на всички бе една и съща с изключение на една, която се насочи право към кулата и отнесе горната й част, а с нея и радиостанциите на ятото изтребители.

Малко по на юг, гражданското летище, също беше все още осветено и четири 747 стояха на терминала или другаде на рампата. Като че ли нищо не се приближаваше към летището. На изток от тях изстрелването на още няколко ракети освети батареята, но те бяха изразходвали първия си запас и сега екипите трябваше да издигнат допълнителни ракетомети и да ги свържат с контролния фургон, а това изискваше време. Те имаха попадения, обаче недостатъчно.

— Не се целят в ракетите земя-въздух — отбеляза Чавес, като същевременно си мислеше, че те всъщност би трябвало да се крият, но… но никой друг не го правеше, сякаш присъстваха на някаква великолепна проява за Четвърти юли.

— Избягват населените места, Динг — обясни му Кларк.

— Хитро. Между другото, каква е историята за този Кели?

— Това е истинското ми име — отвърна старшият агент.

— Джон, колко от тези копелета си убил? — полюбопитства Ореза.

— Ъ? — недоумяваше Чавес.

— Когато ние двамата сме били деца, шефът ти е бил на малък частен лов, за търговци на наркотици, доколкото си спомням.

— Това никога не се е случвало, Португалецо. Честно. — Джон поклати глава и се ухили. — Е, поне никой не може да го докаже. На практика съм мъртъв, нали знаеш?

— Тогава да си беше избрал за ново име Исус Христос. — Ореза направи пауза. — А сега какво?

— Хабер си нямам, приятел. — Португалеца нямаше право да узнае новите му заповеди, а и без това не знаеше дали са възможни. Няколко секунди по-късно на някой му хрумна да изгаси електричеството и в южната част на острова.

Хеликоптерът на „Муцу“ бе съобщил за появяването на подводница на повърхността, ала нищо повече. Новината накара „Конго“ да изпрати на юг своя „Сийхоук“. Два самолета за борба с подводници „Орион“ Р-ЗС също наближаваха въпросното място, обаче хеликоптерът щеше да пристигне пръв, а той носеше две торпеда. Летеше на шестдесет метра височина и с изключен радар за изследване на повърхността, но мигащите му лампички работеха и изглеждаха много ярки в апарата за нощно виждане на Рихтер.

— Тук определено не се скучае — рече той. Кръжеше на сто и петдесет метра, а на хоризонта току-що се бе появила нова цел. — МЕХАНИЦИ, тук „ИНДИ“-ВОДАЧ. Наближава още един хеликоптер.

— Свалете го!

— Разбрано. — Рихтер увеличи скоростта си, за да го пресрещне. Във флотата нямаха проблеми с вземането на решения. Спускането гарантираше бързо пресрещане. Той избра ракета „Стингър“ и стреля от осем километра разстояние. Който и да беше противникът, той не очакваше да се натъкне на вражески хеликоптери, а и студената вода отдолу представляваше хубав, контрастен фон за ракетата с топлинни датчици. Японският „Сийхоук“ се заби спираловидно надолу и остави Рихтер със съмнения дали няма оцелели. Не можеше обаче да се впусне в спасителна операция и затова не се приближи да провери.

„ИНДИ“-2 вече бе във въздуха и се зае със защитното кръжене, с което позволи на водача да се отправи към уреченото място за среща. Той приветства подводницата, като прелетя ниско над нея, и се отдалечи. Нямаше нито излишно гориво, нито време, за да се мотае.