Том Клэнси - Дълг на честта

— Попадение — съобщи пилотът. — Свалих го, Водач.

— Прието. С колко гориво разполагаш?

— За тридесет минути — отвърна Втори.

— Продължавай да кръжиш и си дръж очите отворени.

— Прието, Водач. — Щом се издигна на деветдесет метра, последва нова неприятна изненада. — Водач, тук Втори. Радар на север, според системите от вертикалните флотски радари.

— Страхотно — изръмжа Рихтер, докато обикаляше около подводницата. Тя беше достатъчно голяма, за да кацне, но би било по-лесно, ако проклетницата не се търкаляше като бъчва с бира по време на ирландски събор. Хеликоптерът му закръжи, приближи я точно отзад и спусна колесниците си за приземяване.

— Завий наляво срещу вятъра — нареди Клагет на лейтенант Шоу. — Трябва да прекратим клатушкането.

— Разбрано, капитане. — Той даде нужните заповеди и „Тенеси“ престана да се клати след обръщането на северозапад.

— Застанете в готовност до аварийния и херметическите люкове! — заповяда капитанът. Докато той наблюдаваше, вертолетът се спусна бавно и предпазливо и както обикновено, кацането му върху подводницата му напомни на две бодливи свинчета, правещи любов. Не ставаше дума за липса на решителност; просто не можеха да си позволят никакви грешки.

На Санчес му хрумна, че сега се бяха подредили като войска от конни рицари: японците на триста и двадесет километра от североизточния край на Сайпан, а американците на сто и шестдесет километра от тях. Тази игра беше разигравана много пъти от двете страни, а често и в едни и същи центрове за военни учения. И двете страни бяха включили търсещите си радари. И едните, и другите сега можеха да видят и преценят силата на противника. Въпросът бе само кой ще предприеме първия ход. Японците бяха в неизгодно положение и го съзнаваха. Останалият им Е-2С все още не беше заел позиция, а имаше и нещо по-лошо: не можеха да бъдат напълно сигурни — срещу какво се изправят. По заповед на Санчес изтребителите „Томкет“ се стрелнаха напред първи и се издигнаха високо, за да изсипят оставащите им ракети „Феникс“. Направиха го от разстояние осемдесет километра. Тези над сто усъвършенствани снаряди образуваха вълна от жълти пламъци, изкачиха се още по-високо и сетне се преобърнаха надолу, а изстрелялите ги самолети обърнаха и се оттеглиха.

Това бе знакът за всеобща схватка. Досега тактическата ситуация беше ясна, което обаче малко се промени, когато японските изтребители също се спуснаха с максимална скорост към американците; надяваха се да се мушнат под вълната от стоте „Феникс“, за да изстрелят своите не толкова далекобойни ракети. Маневрата изискваше прецизно разчитане на времето, което трудно можеше да стане без експертната подкрепа на самолет за контрол и управление, а те не го изчакаха.

Оказа се невъзможно да обучат персонал от флотата да го върши достатъчно бързо, макар че една група моряци все пак държеше крилата, докато опитните армейски екипи ги прикачваха отстрани на първия „Команч“. После маркучите бяха прокарани до отворите за зареждане с гориво и корабните помпи бяха включени, за да напълнят всичките резервоари възможно най-бързо. Един от моряците подхвърли на Рихтер телефон, свързан с обикновен кабел.

— Как мина? — попита Дъч Клагет.

— Вълнуващо, може да се каже. Да имате някакво кафе, по възможност горещо?

— Изпращам ти го, войнико. — Клагет даде нужните нареждания за камбуза.

— Чий беше този хеликоптер? — поинтересува се Рихтер и пак погледна как върви презареждането.

— Преди около час се наложи да потопим един разрушител. Пречеше. Предполагам, че е бил от него. Готов ли си да запишеш целта на пътуването си?

— Не е ли Уейк?

— Не. Един самолетоносач ви чака двадесет и пет градуса на север и сто и петдесет на изток. Повтарям, две-пет на север, едно-пет-нула на изток.

Подофицерът също повтори координатите два пъти и получи потвърждение. „Цял самолетоносач, за да се приземим? По дяволите!“ — помисли си Рихтер.

— Разбрано. Благодаря ви, сър.

— Благодаря, че свалихте хеликоптера, „ИНДИ“.

Един моряк се приближи и като блъсна по вратата на хеликоптера, вдигна палец в знак, че всичко е наред. Също така му подаде и шапка с надпис „Тенеси“. Тогава Рихтер забеляза, че джобът на ризата на мъжа е издут. Съвсем неучтиво, той бръкна в него и изскубна полупълния пакет цигари. Онзи се разсмя на фона на шума и му подхвърли една запалка като добавка.

— Пазете се! — извика Рихтер. Хората на палубата се изтеглиха, ала в този момент от люка изскочи друг човек с термос в ръка, който бе предаден на пилота. Сетне сгъваемият прозрачен покрив се затвори и Рихтер запали наново двигателите. Само след минута „Команч“ се вдигна и освободи място за „ИНДИ“-2, а той започна да обикаля над подводницата. След още тридесет секунди пилотът вече отпиваше от кафето си. То се различаваше от армейското „тонизиращо“ питие и напомняше много повече за цивилизацията. Капка „Хенеси“, и щеше да е почти идеално.