Том Клэнси - Дълг на честта

— Господин посланик, както знаете, положението се промени — каза спокойно Адлер. В залата никога не се бе чувал повече от един глас, ала сега изглеждаше далеч по-тиха.

Сейджи Нагумо, седнал до шефа си, забеляза, че на стола до Адлер седи някакъв друг човек, специалист по японските въпроси от четвъртия етаж. „Къде е Крис Кук?“ — питаше се той, а американецът продължаваше да говори. Защо го нямаше тук… и какво значеше това?

— Докато ние говорим, американски самолети нападат Марианските острови. Докато ние говорим, американски военноморски части влизат в бой с вашите военноморски части. Трябва да ви кажа, че имаме пълното основание да вярваме, че операциите ни ще постигнат успех и че ще успеем да изолираме Марианските острови от останалия свят. Ако се наложи, следващата част от операцията ще бъде обявяването на морска забранена зона около вашите главни острови. Не желаем да атакуваме страната ви направо, но е напълно във възможностите ни да прекъснем морската ви търговия за броени дни… Господин посланик, време е да сложим край на това…

— Виждате добре — обяви репортерката на Си Ен Ен от високия си пост над „Ентърпрайс“. Сетне камерата показа в едър план празното място вдясно от нея. — Американският кораб „Джон Стенис“ е напуснал сухия док. Имаме информация дори, че в момента самолетоносачът нанася удар върху окупираните от японците Мариански острови. Бяхме помолени да помогнем за правителствените заблуждаващи операции и след внимателно обмисляне беше решено, че в крайна сметка Си Ен Ен е американска информационна агенция…

— Мръсници! — прошепна генерал Арима, втренчил се в празната бетонна конструкция, в която сега имаше само локви и дървени трупчета. После телефонът му иззвъня.

Когато бяха сигурни, че японските разузнавателни Е-2С са ги засекли, два самолета със системи „Ауакс“ на ВВС включиха радарите си. Те бяха дошли от Хавай, като използваха преходната база „Дайес“ на атола Куаджалейн. В електронно отношение битката щеше да е равностойна, обаче американците бяха изпратили достатъчно самолети, за да са сигурни, че тя няма да е честна по никакъв друг начин. Във въздуха имаше четири японски изтребителя „Ийгъл“ и първоначално инстинктът ги накара да свият на североизток към натрапниците, за да предоставят на другарите си, чакащи долу, повече време да излетят и да се включат във въздушната битка, преди предстоящата атака да дойде достатъчно близо, иначе тя щеше да ги завари на земята. В същото време наземните противовъздушни части бяха предупредени да очакват насочени към тях вражески самолети.

Санчес включи своя насочващ радар, тъй като забеляза, че японските изтребители са на малко повече от сто и шестдесет километра и се приближават с цел да изстрелят ракетите си. Те обаче бяха въоръжени със снарядите въздух-въздух на Атлантическия военен полигон, а той разполагаше с „Феникс“, които бяха с почти двойна далекобойност. Санчес и още три самолета изстреляха по два всеки, програмирани да поразят на максимална дистанция. Осемте ракети очертаха балистични дъги и като достигнаха височина тридесет хиляди и петстотин метра, се обърнаха надолу със скорост минус пет по числото на Мах и започнаха да се спускат, а височината им даваше възможно най-добрите радарни характеристики за самонасочване. Японските „Ийгъл“ усетиха атаката и се опитаха да я избягнат, ала след секунди два от изтребителите F-15J бяха унищожени в небето. Останалата двойка продължи по курса си и втората вълна от ракети „Феникс“ се погрижи за тях.

— Какво, по дяволите, става? — питаше се Ореза.

Шум от запалването на множество двигатели на реактивни самолети прекъсна играта на карти и всичките четирима мъже в стаята се струпаха на прозорците. Кларк се сети да изгаси всички лампи и задигна единствения бинокъл в къщата. Първите два самолета изсвистяха от базата „Коблър“ точно когато го вдигна пред очите си. Ако се съдеше по пламъците от дюзите им, те бяха с по един двигател.

— Какво става, Джон?

— Всъщност никой не ми е казвал, обаче не би трябвало да е много трудно да се разбере.

Из цялото летище светеха лампи. Важното беше изтребителите да излетят възможно най-бързо. Същото сигурно ставаше на Гуам, ала разстоянието дотам бе голямо и двете авиогрупи от изтребители щяха да влизат в бой с американците поотделно, с което японското числено превъзходство се обезсмисляше.

— Какви са тези?

Командир Пийч и самолетите й за активни смущения сега също бяха в действие. Търсещият радар бе мощен, обаче като всички подобни модели той също излъчваше вълни с ниска честота, а те се заглушаваха лесно. Огромната поредица от лъжливи точки им пречеше да проумеят разгръщащия се въздушен бой и същевременно ограничаваше възможностите им да засичат малките, но все пак видими за радарите крилати ракети. Изтребителите, които биха могли да се опитат да ги прехванат, на практика бяха прикрили насочилите се към сушата обекти и им бяха дали свободен коридор към мишените на острова. Търсещият радар на Възвишението Такпочао ги улови от едва петдесет километра разстояние вместо предвидените сто и шестдесет, а се опитваше да следи и приближаващите изтребители. Така тримата японски радарни оператори се сблъскаха със сложна задача, ала те бяха опитни и се нагодиха според изискванията на момента, като един от тях задейства алармата, вдигаща под тревога островните батареи с ракети „Пейтриът“.