Том Клэнси - Дълг на честта

— Закъснявате.

— Ами съжалявам — отвърна кратко Ореза. — Няма нищо ново. Е, може би изтребителите са малко по-активни, ама не много, а и така или иначе бяха доста заети…

— Скоро ще си имате компания — уведоми го човекът от Националния военен команден център.

— Каква?

— Двама репортери. Имат някои въпроси към вас — бе отговорът, тъй като бяха подновени опасенията за това дали е безопасно да се говори с Ореза.

— Кога ще дойдат?

— Всеки момент, вероятно днес. Всичко наред ли е при вае, старшина?

„Лейтенант, тъпак такъв!“ — каза си наум Португалеца.

— Направо страхотно. Видяхме част от речта на президента и сме малко обезпокоени, тъй като ракетната установка е съвсем близо до нас и…

— Ще бъдете предупредени навреме. В къщата ви има ли мазе? — поинтересува се гласът.

— Не, няма.

— Е, няма значение. Ще ви известим, става ли?

— Разбира се, сър. Край. — „В къщата ви има ли мазе?“ „Не.“ „Е, няма значение.“ Ако нямаше значение, защо тогава попита, по дяволите? След като измъкна антената от купата, Ореза извади батериите от телефона и се приближи до прозореца. Два изтребителя „Ийгъл“ излитаха в момента. Вече наблюдаваше тези неща машинално. Нещо ставаше, но не знаеше какво. Техните пилоти вероятно също не знаеха, ала човек не можеше да разбере какво си мислят само като гледа самолетите им.

Широ Сато се впусна с изтребителя си F-15J в десен завой, за да се измъкне от невоенния въздушен трафик. Ако американците ги нападнеха, те щяха да построят атаката си както тези срещу главните японски острови, от островни бази и подпомагани от снабдителни самолети, тоест щяха да тръгнат отдалеч. Уейк беше една от възможностите заедно с няколко други острова. Щеше да се изправи срещу самолети, не по-различни от неговия. Те щяха да имат въздушна радарна подкрепа, той също. Битката щеше да е честна, освен ако копелетата не домъкнеха неуловимите си самолети. Проклети да са! Проклета да е и способността им да побеждават техните „Ками“! Американците обаче имаха само няколко такива и ако дойдеха през деня, щеше да изпробва късмета си. Поне нямаше да има истински изненади. „На най-високата точка на Сайпан имаме огромен радар за въздушна отбрана, а като прибавим и ескадрилите, базирани в Гуам, очертава се истинска битка“ — каза си той и се издигна на височината за патрулиране.

— И какво толкова? — попита Чавес, докато се занимаваше с картата.

— Няма да повярваш, ако ти кажа.

— Добре, май трябва да свиеш на следващата вляво, покрай „Лизама мобил“. — Той вдигна глава от картата. Навсякъде бе пълно с войници, заловили се здраво за работа: нещо, което трябваше да сторят по-рано. — Това там батарея с ракети „Пейтриът“ ли е?

— На мен определено ми прилича на такава. — „Как ще се справя с това, дявол да го вземе?“ — запита се Кларк, след което направи последен завой и влезе в задънената улица. Номерът на къщата съвпадаше с онзи, който беше запаметил. Паркира на алеята отпред и се запъти към входната врата.

Ореза бе в банята и приключваше с необходимия му душ, а Бъроус се занимаваше с непрекъснатото броене на излитащите и кацащите в „Коблър“ самолети, когато някой натисна външния звънец.

— Кой е?

— Не ви ли съобщиха? — попита Кларк, докато се оглеждаше. Кой, по дяволите, беше този?

— Репортери, така ли?

— Да, точно така.

— Добре. — Бъроус отвори вратата и хвърли един поглед към улицата.

— Между другото, кой сте вие? Мислех, че това е домът на…

— Но ти си мъртъв! — Ореза стоеше в коридора само по сиво-кафяви гащета, а гърдите му бяха покрити с косми, гъсти като останалата на острова джунгла. Сега космите изглеждаха особено тъмни, тъй като кожата му бързо придобиваше млечнобял цвят. — Мъртъв си, дяволите те взели!

— Здравей, Португалецо — поздрави с усмивка Клерк, или Кларк, или Кели. — Много време мина.

— Та аз видях как умираш. — Ореза не можеше да се принуди да помръдне. — Бях и на проклетата панихида. Бях там!

— Хей, аз ви познавам — рече Чавес. — Бяхте на кораба, на който кацна хеликоптерът ни. Какво, по дяволите, става? Към Управлението ли сте?

На Ореза емоциите му дойдоха много. Изобщо не помнеше младока, обаче големият, възрастният… възрастта му бе… не можеше да е… Не бе възможно. Или?

— Джон? — попита той, след като го гледа недоверчиво още няколко секунди.

Това беше прекалено за човека, известен някога под името Джон Кели. Той остави чантата си и като се приближи, прегърна мъжа, в чиито очи за негово учудване имаше сълзи.