Том Клэнси - Дълг на честта

— Нещата не се развиват добре — отбеляза вторият пилот след едночасов полет. — Погледни долу.

Бе лесно да видиш корабите от девет хиляди метра, а напоследък те бяха започнали да носят бинокли, за да ги разпознават. Сато вдигна своя и забеляза отличителните черти на разрушителите със системи „Егида“, плаващи все още на север. По внезапно свое хрумване той посегна надолу и превключи радиостанцията си на различна честота.

— 747 от японските авиолинии вика „Муцу“, край.

— Кой се обажда? — обади се моментално някакъв глас. — Освободете тази честота веднага!

— Тук е капитан Тораджиро Сато. Повикайте командира на флотилията си! — нареди той със своя началнически глас. Това отне минута.

— Братко, не бива да го правиш — укори го Юсуо. Тишината в ефира бе колкото формалност, толкова и истинска необходимост в армията. Знаеше, че американците имат разузнавателни спътници, а и радарите „ШПИОНИН“ на бойната му група бяха включени до един и излъчваха сигнали. Ако наоколо имаше американски разузнавателни самолети, те щяха да узнаят къде се намира ескадрата му. Преди седмица би мислил за това самоуверено, но не и сега.

— Просто исках да изразя доверието ни в теб и в твоите хора. Използвайте ни за учебна мишена — добави той.

В бойния информационен център на „Муцу“ ракетните специалисти вече правеха точно това, ала адмиралът знаеше, че няма смисъл да му го казва.

— Радвам се, че чувам гласа ти отново. Сега трябва да ме извиниш. Имам доста работа тук.

— Разбрано, Юсуо. Край. — Сато махна пръст от копчето на радиостанцията и каза по интеркома: — Виждате ли? Те си вършат работата и ние трябва да си вършим нашата.

Вторият пилот не бе толкова сигурен, обаче Сато беше летецът на този „Боинг“ 747 и запазвайки спокойствие, той се съсредоточи върху управлението. Като повечето японци, човекът бе възпитан да мисли за войната като за нещо, което трябва да се избягва с такова усърдие, с каквото се избягва чума. Светкавичното развитие на конфликта с Америка… Е, да, за ден-два беше приятно да дадеш урок на надменните гайджин, но тук говореше фантазията, а сега нещата ставаха все по-реални. Сетне дойде изявлението с две остриета, че родината му е инсталирала ядрени оръжия, което представляваше достатъчно безумие, за да бъде последвано веднага от твърдението на американците, че оръжията са били унищожени. В края на краищата това бе именно американски самолет, „Боинг“ 747-400PIP, произведен преди пет години, обаче последна дума на техниката във всяко отношение, надежден и стабилен. Имаше малко неща, които оставаха на Америка да научи за самолетостроенето, а щом този го биваше толкова много, то колко по-страховити бяха военните им самолети? Моделите, които използваха военновъздушните сили на родината му, бяха копия на американски конструкции… Като се изключеха разузнавателните 767, за които бе чувал толкова много: първо колко непобедими са те, а в последно време как са останали само няколко от тях. Тази лудост трябваше да се спре. Не го ли разбираха всички? Реши, че някои сигурно разбираха, иначе защо щеше да е самолетът му наполовина пълен с хора, които не желаеха да останат на Сайпан въпреки някогашния си ентусиазъм?

„Капитанът обаче е сляп за всичко това, нали?“ — запита се вторият пилот. Тораджиро Сато седеше до него, неподвижен като камък на лявата седалка, сякаш всичко е нормално, когато то очевидно не беше.

Трябваше само да погледне надолу към огряното от следобедното слънце море, за да види тези разрушители… И какво правеха те? Бранеха родните им брегове от евентуална атака. Какво нормално имаше в това?

— „Контрол“, тук „Сонар“.

— „Контрол“ слуша. — В следобедната вахта управлението пое Клагет. Той искаше екипажът да го види в действие и което бе по-важно, искаше да не губи усет как да контролира подводницата си.

— Вероятност за многобройни контакти на юг — докладва главният оператор на сонара. — Курс едно-седем-едно. Приличат на движещи се с голяма скорост кораби, сър, улавям импулси и много високи обороти на винта.

„Крайно време е“ — помисли си капитанът и отново се отправи към сонарното отделение. Възнамеряваше да нареди да бъде проектирана траекторията им, но когато се обърна, за да го стори, видя, че двама старшини рулеви вече я съставяха и че анализаторът за вълнови траектории печаташе първия анализ на разстоянието. Сега моряците му бяха изцяло тренирани и нещата просто ставаха механично, само че малко по-добре. Те не само действаха, а и мислеха.