Том Клэнси - Дълг на честта

— Разрушили сте язовир?

— Да, така е. Наложи се, за да сме напълно сигурни, че тези оръжия са унищожени и…

— Ами жертвите?

— Всичките ни самолети са на път за базата… Може и вече да са пристигнали, обаче не съм…

— Не, питам за убитите японци — настояваше репортерката.

— Нямам информация — отвърна спокойно Джак.

— А интересува ли ви? — упорстваше тя, като се чудеше какъв ли отговор ще получи.

— Мисията, госпожо, бе да се отстранят ядрени оръжия, насочени към Съединените щати от страна, нападнала вече американските въоръжени сили. Убихме ли японски граждани при това нападение? Да. Колко точно? Не зная. В случая се тревожехме за американците, изложени на смъртна опасност. Бих искал да не забравяте, че не ние започнахме тази война, а Япония. Когато някой започва война, той поема рискове. Това е един от рисковете, които те поеха… И в случая загубиха. Аз съм съветникът на президента по националната сигурност и ако трябва да опиша работата си, тя е преди всичко да помагам на президента Дърлинг да брани тази страна. Ясно ли е вече всичко? — Той бе позволил в отговора му да се прокрадне малко гняв и възмутеното изражение на репортерката не възпря някои от колегите й да кимнат одобрително.

— Ами фактът, че помолихте пресата да лъже, за да…

— Престанете! — заповяда Райън с почервеняло лице. — Да не искате да изложите на опасност живота на американски войници? Защо го правите? Защо, по дяволите, може да искате такова нещо?

— Вие принудихте телевизионните мрежи да…

— Тази конференция се предава на живо по целия свят. Знаете го, нали? — Райън замълча, за да си поеме дъх. — Дами и господа, бих искал да ви припомня, че повечето хора в тази зала са американски граждани. Сега от свое име мога да кажа — той се боеше да погледне към мястото, където стоеше президентът, — че би трябвало да съзнавате, че президентът е отговорен за сигурността на хората, които носят униформата на родината ни, пред техните майки, бащи, жени и деца. Днес на опасност са изложени живи хора и ми се ще вие, хората от пресата, да го имате предвид от време на време.

— Господи! — прошепна Тиш Браун в ухото на Дърлинг. — Господин президент, може би няма да е лошо да…

— Не. — Той поклати глава. — Нека продължи.

В пресцентъра настъпи тишина. Някой изсъска нещо на правата журналистка, която изчервена едва успя да намери мястото си.

— Доктор Райън, Боб Холцман от „Вашингтон пост“ — представи се ненужно той. — Какви са изгледите да приключим този конфликт без повече насилие?

— Това зависи изцяло от японското правителство, господине. Жителите на Марианските острови, както президентът изтъкна, са американски граждани и тази страна няма да позволи на други нации да променят такива неща. Ако Япония е готова да изтегли въоръжените си части, може да го стори необезпокоявана. Ако не, ще пристъпим към другите операции.

— Благодаря ви, доктор Райън — каза високо Холцман и сполучливо закри пресконференцията.

Джак си проправи път към вратата и пренебрегна допълнителните въпроси.

— Добре се справи — рече Дърлинг. — Защо не се прибереш у дома, за да поспиш?

— А това какво е? — попита митничарят.

— Фотографската ми апаратура — отвърна „Чехов“. Той отвори куфарчето, без да му нареждат. В чакалнята на летището беше топло, тъй като обедното тропическо слънце проникваше през стъклената стена и засега надвиваше на климатичната инсталация. Последните им нареждания бяха лесно осъществими. Японците желаеха пристигането на журналисти на островите както за да следят предизборната кампания, така и за да ги предпазят от американско нападение със самото си присъствие там.

Митничарят огледа фотоапаратите и с удоволствие установи, че всичките са японски.

— Ами това?

— Светкавицата ми е руска — обясни Динг на завлачен английски. — Правим много хубави светкавици. Може би някой ден ще ги продаваме в страната ви — добави той усмихнат.

— Да, може би — съгласи се чиновникът, затвори куфарчето и го отбеляза с тебешир. — Къде ще отседнете?

— Не успяхме да си резервираме места в хотел — отговори „Клерк“. — Ще проверим в местните хотели.

„Желая ви късмет“ — за малко да каже служителят. Идеята им се оказа недообмислена, защото той бе сигурен, че всяка хотелска стая в Сайпан вече е заета. Е, проблемът си беше техен:

— Можем ли да наемем кола?

— Да, вървете натам — посочи мъжът. Мина му през ума, че по-възрастният руснак изглежда нервен.