Том Клэнси - Дълг на честта

— Е? — настояваше да знае човекът в Токио.

— Една от ракетите, изглежда, е напълно невредима. Тоест номер девет. Номер две… Хм, може да е понесла някакви незначителни щети. Сега хората ми проверяват всичките. Какви са нарежданията ви?

— Подгответе се за евентуално изстрелване и чакайте потвърждение.

— Хай. — В слушалката се чу щракване.

„Какво да правя сега?“ — питаше се дежурният офицер. За него това бе новост, цялата тази идея за боравене с ядрени оръжия никога не беше му се нравила и той не искаше тази работа, но никой не го питаше. Наизустеният протокол със заповеди бързо изникна в паметта му и той вдигна телефона (просто един обикновен черен апарат; не бяха имали време за театралните ефекти, които американците обичаха), за да се обади на министър-председателя.

— Да, какво има?

— Гото-сан, обаждам се от министерството. Извършено е нападение срещу ракетите ни!

— Какво? Кога? — запита премиерът. — Много ли е зле?

— В изправност са една, може би две ракети. Останалите е възможно да са унищожени. Сега проверяваме всичките. — Старшият дежурен офицер усещаше яростта в другия край на линията.

— Колко бързо можете да ги подготвите за изстрелване?

— За няколко минути. Вече дадох нареждане да ги приведат в готовност за изстрелване. — Офицерът разтвори една книга с инструкции, за да установи процедурите, нужни за самото изстрелване на тези проклетии. Бе запознат с тях, естествено, ала в този напечен момент изпитваше необходимост да ги вижда написани пред себе си, когато останалите в дежурния команден център се обърнаха и се втренчиха в него в зловещо мълчание.

— Свиквам веднага кабинета! — Линията замря.

Офицерът се огледа. В стаята се усещаше гняв, но страхът беше повече. Ето че систематичната атака се повтори и те вече знаеха смисъла на предишните американски действия. По някакъв начин бяха узнали местоположението на замаскираните ракети и после бяха използвали добре подредени във времето нападения над японската система за въздушна отбрана, за да прикрият истинските си намерения. И какви заповеди щяха да получат самите те сега? Да предприемат ядрено нападение? Това бе лудост. Така смяташе генералът и виждаше, че по-трезвомислещите в неговия команден център изпитват същото.

Станалото беше един вид чудо. Силозът на ракета номер девет бе почти незасегнат. Една от бомбите бе избухнала само на шест метра от него, обаче скалата около… Не, офицерът забеляза, че бомбата изобщо не се е взривила. Имаше дупка в скалистата повърхност на долината, ала на светлината на фенерчето си съзря там, сред разчупената скала, задната част на нещо, или по-скоро някакъв вертикален стабилизатор. Осъзна, че това е неизбухнал снаряд, прецизна бомба с дефектен взривател. Не беше ли забавно? Сетне се спусна да провери номер две. Докато тичаше през долината, той чу някаква сирена да оповестява тревога и се почуди за какво е тази врява. Обиколката бе плашеща и офицерът се учуди, че американците не се бяха опитали да атакуват командния бункер. От десетте подредени ракети осем със сигурност бяха унищожени. Задави се от дима от останалото ракетно гориво, но по-голямата част от него вече се беше вдигнала в небето като огнено кълбо и оставила след себе си само вредни газове, които нощните ветрове отвяваха. Като размисли, той надяна противогаз, като така покри лицето и ушите си, което се оказа фатално.

Втори силоз бе улучен от една-единствена бомба… „Подминат е бил с малко“ — поправи се той. Бомбата се беше разминала с центъра на мишената с може би дванадесет метра и въпреки че наоколо бяха изхвърлени тонове камъни и бетонната плоча се бе пропукала, трябваше само да разчистят отломъците встрани от капака за влизане в силоза, да слязат долу и да проверят дали ракетата е невредима.

„Проклети да са тези американци!“ Бесен взе портативната си радиостанция и позвъни в контролния бункер. Странно, никой не отговаряше. Тогава забеляза, че земята се тресе, ала донякъде се питаше дали не трепери самият той. Като си наложи да се успокои, той дълбоко си пое въздух, обаче тътенът не спря. Земетресение… Но какъв беше този ревящ шум извън противогаза му? После разбра всичко и нямаше време да бяга към склоновете, ограждащи долината.

Хората при ракетите „Пейтриът“ също го чуха, ала не му обърнаха внимание. Предупреждение получи единствено отговарящият за презареждането екип. Намиращи се на разклонението на железопътните релси, те подготвяха една установка с още четири ракети, когато бялата водна маса изригна от входа за долината. Никой не чу виковете им, макар че един от тях успя да се изкатери на безопасно място, преди тридесетметровата вълна да погълне ракетната площадка.