Том Клэнси - Дълг на честта

— Проучи първи сектор — нареди пилотът. Сега ставаше опасно.

Монтираният под носа радар, който бе с малка вероятност за прехващане, се прицели в онази част от земята, която системата за спътниково управление му зададе, и така веднага определи позицията на бомбардировача спрямо известна земна точка. Самолетът направи рязък десен завой и след две минути повтори процедурата…

— Предупреждавам за изстрелване на ракети! Ракета „Пейтриът“ във въздуха… по-точно две — предупреди електронният оператор.

— Засекли са Втори — изказа гласно мисълта си Захариас. „Сигурно са го пипнали с отворени врати.“ Бомбардировачът преставаше да е незабележим с отворено бомбено вместилище, но трябваха само няколко секунди, за да…

„Ето ги!“ Той видя как двете „Пейтриът“ изникват иззад един хълм, далеч по-бързо от модела SA-2, от каквито татко му се беше измъкнал, по-скоро прилични на някакви насочени енергийни лъчи, отколкото на ракети. Бяха толкова бързи, че окото едва ги следеше, толкова бързи, че не му даваха възможност да мисли. Ала двете ракети, отдалечени само на неколкостотин метра, все пак изобщо не промениха траекторията си, устремени към определена точка в пространството, и като профучаха през височината на бомбардировача, избухнаха като фойерверки на около осемнадесет хиляди метра. „Добре, значи тази неуловима конструкция наистина действа срещу «Пейтриът», както показаха и всички изпитания.“ Помисли си, че наземните оператори сигурно се побъркваха.

— Започваме първа фаза — оповести пилотът.

Имаше десет цели, които според разузнаването бяха ракетни силози, и полковникът изпитваше удоволствие, че ще унищожи омразните неща, макар и с цената на още човешки животи. Бомбардировачите бяха само три и неговият, както останалите, превозваше едва осем бомби. Общият им брой за тази мисия бе само двадесет и четири, по две за всеки силоз, плюс последните четири, които Захариас щеше да запази за последната мишена. По две бомби за силоз. За всяка бомба вероятността да падне в радиус от четири метра около целта беше деветдесет и пет процента, една наистина отлична цифра, само че такъв вид мисии не допускаха абсолютно никакви грешки. Даже теоретичната възможност за двоен пропуск се равняваше на по-малко от половин процент, обаче тази цифра, умножена по десетте мишени, даваше пет процента вероятност една от ракетите да оцелее, а такова нещо не можеха да допуснат.

Самолетът сега ползваше компютърно управление, което летецът можеше да отмени, но нямаше да го стори, освен ако нещата не се оплескаха. Полковникът дръпна ръката си от контролните ръчки, без да ги докосва, за да не би да наруши процеса, изискващ по-добро управление от онова, на което бе способен.

— Системи? — попита той по вътрешната връзка.

— В изправност — отвърна напрегнато електронният оператор. Погледът му не се откъсваше от навигационната система за глобално разпознаване, която приемаше сигнали от четири задвижвани с ядрена енергия механизми в орбита и проектираше точната позиция на самолета в три измерения плюс курса, пътната скорост и отклонението заради вятъра, които се изчисляваха от самите бордови системи. Информацията се препредаваше до бомбите, които вече бяха програмирани с точните координати на целите. Първият бомбардировач покриваше от първа до осма мишена. Вторият обхващаше от трета до десета. Неговият бомбардировач щеше да се заеме с повторно обстрелване на първи, втори, девети и десети силоз. На теория така би трябвало да са сигурни, че след като нито един от самолетите не бомбардира два пъти една цел, електронна повреда няма да гарантира оцеляването на една от ракетите долу.

— Батареята с тези „Пейтриът“ продължава да проучва въздуха. Изглежда, се намира на входа за долината.

„Толкова по-зле за тях“ — помисли си Захариас.

— Отварям бомбеното вместилище… Сега! — съобщи вторият пилот.

Третият авиатор пък моментално обяви произтичащата от това новина, когато освободиха първата бомба:

— Засече ни… Радарът на зенитните ракети земя-въздух ни засече. Хвана ни, хвана ни на прицел… Изстрелване, изстрелване!

— Не забравяй, че това отнема малко време — рече Захариас много по-спокойно, отколкото се чувстваше. Вече бе хвърлена втората бомба. Тогава му хрумна нещо ново… Колко ли хитър беше командирът на батареята? Дали бе научил нещо от последния си опит да улучи бомбардировач? „Господи, мисията все още може да се провали, ако той…“