Том Клэнси - Дълг на честта

„Ами ако… ако не отстъпят?“ Ямата-сан ги увери, че не може да не го сторят, ала той също така ги убеждаваше, че може да създаде хаос в тяхната финансова система, а копелетата някак си обърнаха удара срещу тях по-ловко от самия Мусаши, чийто бой с мечове той гледаше в момента по нощната телевизия. Вече нямаше изход. Трябваше да доведат нещата до успешен край, иначе всички щяха да се сблъскат с по-тежък крах от онзи, който… погрешната му преценка едва не отреди на собствения му конгломерат. Погрешна преценка ли? Е, да, обаче той промени нещата, като се съюзи с Ямата, и само ако колегата му благоволеше да се върне в Токио и да им помогне да вкарат правителството в пътя, то може би…

Каналът на телевизора се смени. Странно. Мацуда взе дистанционното управление и върна предишния. После той пак се смени.

Петнадесет секунди по-рано пилотът на „ЗОРО“-3 задейства инфрачервения лазер, за да направлява противотанковия снаряд в заключителната фаза. Команчът му сега кръжеше на автопилот, което по същество му позволяваше да управлява ръчно оръжието. Изобщо не му мина през ума, че инфрачервеният лъч на лазера работи на същата честота, на каквато действаше и простото устройство, с което децата му вкъщи превключваха от „Никелодеон“ на канала с анимация.

„Проклет боклук!“ Мацуда върна канала за трети път, а той пак се смени с информационна емисия. Не бе гледал този филм от години, а и какво му ставаше на тъпия телевизор? Този дори беше един от моделите му с голям екран. Индустриалецът стана от леглото и отиде до него, насочил дистанционното право към фотоклетката му. А каналът отново се превключи.

— Бакаяро! — изръмжа той, коленичи пред телевизора и смени канала ръчно, но новините се включиха за пореден път. Лампите в спалнята му бяха угасени и в последната секунда Мацуда забеляза едно жълто проблясване на телевизионния екран. Отражение? От какво? Той се обърна и видя жълт огнен полукръг, носещ се към прозореца му, а около секунда по-късно ракетата „Адски огън“ порази стоманения гимнастически лост до леглото му.

„ЗОРО“-3 видя експлозията на последния етаж на жилищната сграда, сви рязко наляво и се прицели в следващата мишена. За пилота преживяването беше истинско, по-хубаво дори от незначителното му участие в специалния отряд НОРМАНДИЯ преди шест години. Никога не бе искал да се друса в тренажор, но ето че сега се намираше тук и изпълняваше мисия. Следващият изстрел приличаше на първия. Наложи се да стисне очи за миг, ала беше сигурен, че никой в диаметър двадесет метра от избухването на ракетата не може да е оживял.

Първият снаряд „Адски огън“ улучи самолета, около който имаше авиатори. Той милостиво удари въпросния Е-767 право в носа и Рихтер реши, че някои от тях може и да са оцелели след експлозията. Втората ракета, насочвана също като първата изключително от компютъра, отнесе опашката на другия. Сега Япония оставаше с две от тези машини, които вероятно бяха някъде из въздуха и той не можеше да направи нищо по въпроса. Те дори нямаше да се върнат тук, ала за да бъде сигурен, той завъртя хеликоптера, премина на артилерийски огън и докато се измъкваше, бомбардира жестоко радара за въздушна отбрана.

Биничи Мураками тъкмо излизаше от сградата след продължителен приятелски разговор с Танзан Итагаке. Утре щеше да се срещне с приятелите си от кабинета и да ги посъветва да прекратят тази лудост, преди да е станало твърде късно. Вярно, родината му разполагаше с ядрени ракети, обаче ги бяха построили с очакването, че самото им съществуване ще е достатъчно, за да се избегне използването им. Самата идея да разкрият, че има такива ракети на тяхна почва (или скала, за да бъдем по-точни), заплашваше да разруши политическата коалиция на Гото и той сега осъзна, че на политическите фигури може да им се заповядва само докато проумеят, че и те имат някаква власт.

„Заради един просяк на улицата.“ Тази мисъл непрекъснато го преследваше. Ако не беше той, доводите на Ямата можеха и да не му повлияят. „Да, ако не беше той…“ — опита се да промълви Мураками и тогава небето над главата му просветля. Телохранителят му бе наблизо и го повали до колата, а върху им заваляха стъкла. Едва-що утихна взривът, и той чу отекването на друг, няколко километра по-нататък.

— Какво е това? — опита се да запита, но когато се размърда, почувства някаква течност по лицето си. Оказа се кръв от ръката на служителя му, разрязана от остро стъкло. Мъжът прехапа устни и запази достойнство, обаче си личеше, че е ранен лошо. Мураками му помогна да се качи в колата и нареди на шофьора си да кара към най-близката болница. Докато човекът приемаше с кимване заповедта, поредният огнен блясък разсече небето.