Том Клэнси - Дълг на честта

— Несъмнено — съгласи се Адлер, като го гледаше право в очите.

Кук се обърна и мина от другата страна на терасата. Преди на Адлер му се струваше, че това е нормална част от работата им, част от наръчника за сериозни преговори. Колко глупаво от негова страна, тъй като истинските разисквания не биваше да стават на кафе, чай и бисквити, понеже безкористните членове на комисията по преговорите не искаха да рискуват да кажат нещо, което… „Да, правилата са точно такива“ — напомни си той. И другата страна се възползва много умело от тях. Гледаше как двамата мъже разговарят. Японският посланик изглеждаше далеч по-притеснен от най-главния си подчинен. „Какво всъщност си мислиш?“ Адлер би убил, за да узнае. Сега беше твърде лесно да възприеме посланика като личен враг, което щеше да е грешка. Той бе професионалист и служеше на страната си, както се беше заклел и за което му се плащаше. Погледите им се срещнаха за кратко, когато и двамата нарочно се стремяха да не гледат към Нагумо и Кук, и невъзмутимостта на професионалиста се пропука за миг, само за секунда, тъй като двамата мъже осъзнаваха, че става въпрос за война, за живот и смърт, разрешаването на които въпроси им бе наложено от други. Странен момент на другарство, в който те се питаха как нещата се бяха съсипали до такава степен и как се бяха оставили други да злоупотребяват жестоко с професионалните им умения.

— Това би било много глупав ход — рече любезно Нагумо и се насили да се усмихне.

— Ако имаш съобщителен канал до Кога, най-добре ще е да започнеш да го използваш.

— Имам, ала е прекалено рано за това, Кристофър. Трябва да получим нещо в замяна. Не го ли разбират хората ви?

— Дърлинг не може да бъде преизбран, ако изтъргува тридесет и няколко хиляди американски граждани. — Нещата наистина бяха толкова прости. — Ако това означава, че трябва да убие няколко хиляди твои сънародници, той ще го направи. А и вероятно смята, че прякото заплашване на икономиката ви е изгоден изход.

— Положението би се променило, ако народът ви знаеше…

— А как ще реагират вашите граждани, когато научат? — Кук познаваше достатъчно добре Япония и му бе ясно, че обикновените мъже и жени гледат на ядрените оръжия с погнуса. Любопитното беше, че американците бяха стигнали до същото становище. Дипломатът си каза, че може би здравият разум избива на повърхността, но не достатъчно бързо и не по този повод.

— Те ще разберат, че тези оръжия са от първостепенно значение за новите ни интереси — отвърна бързо Нагумо, с което изненада американеца. — Ти обаче си прав, жизненоважно е и те никога да не бъдат използвани, затова трябва да предотвратим опита ви да задушите икономиката ни. Ако не успеем, ще умрат хора.

— Хора умират и сега, Сейджи, ако се съди по днешните думи на шефа ти.

След тази забележка двамата мъже се върнаха при съответните водачи на делегациите.

— Е? — попита Адлер.

— Казва, че поддържа контакт с Кога.

Тази част от мозайката бе толкова очевидна, че ФБР не се сети за нея и почти се шашна, когато Адлер я предложи, но той познаваше Кук. Той харесваше ролята си в тези дипломатически разговори, харесваше я твърде много, нравеше му се и значимостта, която беше придобил. Дори сега Кук не съзнаваше какво е изръсил просто така. Не бе съвсем категорично доказателство за закононарушение, ала стигаше, за да убеди Адлер, че помощникът му е почти със сигурност информаторът. Кук вероятно току-що беше издал още нещо, въпреки че ставаше дума за измислица на Райън. Припомни си, че преди години, когато Райън бе просто част от една външна група, внедрена да преразгледа похватите на ЦРУ, той стана център на внимание с изобретяването на капана за доносници. Е, бяха го заложили отново.

Времето тази сутрин беше доста студено и накара делегациите да се върнат вътре малко раничко за следващия етап от разговорите. „В този може на практика да се стигне до нещо“ — каза си Адлер.

Полковник Майкъл Захариас се зае с разясняването на мисията. То премина рутинно, въпреки че бомбардировачите В-2 никога не бяха стреляли извън ученията… Всъщност думата бе „бомбардирали“, обаче принципна разлика нямаше. 509-а бомбардировъчна група водеше началото си от 1944 година и беше сформирана от някой си полковник Пол Тибетс, служещ в американските ВВС в една база в Юта, което място полковникът смяташе достойно за целта, тъй като собственото му семейство произлизаше оттам. Командващият крилото бригаден генерал, щеше да лети с водещия самолет. Помощник-командирът на авиокрилото щеше да бъде втори. Като заместник оперативен командир той щеше да заеме номер три. Неговата част от акцията беше най-противната, но важното бе, че обмисли етичните правила за военно време, и реши, че характеристиките на мисията не излизат от границите, които адвокати и философи поставяха на воините.